Том Клэнси - Дълг на честта

— Всичко е в изправност, сър — докладва електронният оператор. И нищо чудно, след като всяко оръжие бе проверено лично от висш специалист по оръжейните системи, главен старши сержант и инженер, предоставен от доставчика, поотделно бяха изпробвани в десетина бойни имитации и после бяха подредени като пресни плодове в бомбеното вместилище. Не можеше да е другояче, ако искаха да запазят гарантираните от производителя деветдесет и пет процента ефективност, макар че дори те не стигаха, за да бъдат сигурни. Трябваха им още самолети за мисията, обаче повече нямаше, а и три бомбардировача „Дух“, действащи заедно, криеха достатъчно опасности.

— Започвам да улавям незначителни импулси, координати две-две-пет. Като за начало ми прилича на разузнавателен Е-2 — съобщи електронният оператор. След десет минути стана ясно, че всеки наземен радар в страната е включен на пълна мощност. „Е, нали затова е построена тази машина“ — помислиха си и тримата членове на екипажа.

— Добре, дайте ми курс — нареди Захариас, като погледна собствения си екран.

— Едно-девет-нула изглежда доста вероятен засега. — Апаратурата разпознаваше типа на всеки радар и най-хитро щеше да е да се възползват от най-стария, оказал се за късмет американски модел, чиито характеристики те познаваха доста добре.

По-напред от американските В-2 „Светкавиците“ пак бяха в действие, този път летящи сами и прикрито, и се приближаваха към Хокайдо от изток, докато бомбардировачите отзад следваха по-южен курс. Сега задачата им бе по-скоро умствена, отколкото физическа. Един от разузнавателните Е-767 се намираше във въздуха, сега вече доста навътре над сушата, и в непосредствена близост около него вероятно имаше изтребители, а самолетите с по-малко възможности Е-2С патрулираха съвсем до брега. Сега те сигурно преуморяваха пилотите на изтребителите. Да, разбира се, датчикът му за нивото на опасност показваше, че няколко изтребителя „Ийгъл“ осветяваха ярко небето с радарите си APG-70. „Е, време е да ги накараме да си платят.“ Състоящата се от два самолета формация сви леко надясно и се отправи към двата най-близки японски изтребителя.

Два бяха още на земята, като около радарния купол на единия имаше скеле. Рихтер предположи, че това е самолетът в основен ремонт, и продължи да се приближава предпазливо откъм запад. Все още имаше хълмове, зад които да се крие, макар че на един от тях беше монтиран радар — голяма и мощна система за въздушна отбрана. Бордовият му компютър проектира една безопасна зона и той слезе още по-ниско, за да я следва. Накрая се озова на пет километра от радарната установка, но под нея, след което дойде време да използва „Команч“ за целите, за които бе построен.

Рихтер се издигна над последния хребет и радарът му „Лонгбоу“ запретърсва местността пред него. Компютърната му памет отличи двата Е-767 от каталога си с вражески модели и ги освети на огневия датчик. Задействащият се с допир екран при лявото коляно на Рихтер ги показваше като изображения с номера 1 и 2, представени точно такива, каквито бяха. От краткия списък с оръжейни възможности пилотът избра „Адски огън“, вратите на бомбеното вместилище се отвориха и той стреля два пъти. Ракетите „Адски огън“ се понесоха със свистене надолу към военновъздушната база, намираща се на осем километра.

Цел номер четири бе една жилищна сграда, или по-точно, и за щастие, последният й етаж. „ЗОРО“-3 пое един южен район на града, като сега пилотът му извърна хеликоптера странично. Тревожеше се да не го забележат от земята, ала искаше да открие светещ прозорец. Ето. „Не са лампи — помисли си той. — По-скоро телевизор.“ Така или иначе това му стигаше. Той превключи на ръчно управление, за да хване в мерника си точката синя светлина.

Сега Козо Мацуда се чудеше как изобщо се забърка в тази каша и винаги стигаше до един и същ отговор. Беше разширил прекалено много бизнеса си, след което се видя принуден да се съюзи с Ямата… Но къде бе сега приятелят му? В Сайпан? Защо? Имаха нужда от него тук. Кабинетът се изнервяше и въпреки че Мацуда имаше свой човек там, който трябваше да прави каквото му се нареди, преди няколко часа узна, че министрите вече мислеха сами, а това не беше на добро… Обаче същото важеше и за развоя на събитията напоследък. Американците бяха пробили до известна степен отбраната на родината му — една изключително неприятна изненада. Нима не разбираха, че войната трябваше да свърши, Марианските острови трябваше да бъдат спечелени веднъж завинаги и Америка да бъде заставена да приеме промените? Като че ли силата бе единственият език, който те разбираха, но макар Мацуда и колегите му да си бяха мислили, че са способни да упражнят тази сила, американците не се стреснаха така, както се очакваше.