Том Клэнси - Дълг на честта

— Още две тюленчета — каза си тихо полковникът. Той се бе приближил на осем километра, преди да изстреля „унищожителите“ си по изтребителите „Ийгъл“ пред него, от които само единият направи някакъв опит да избегне удара, и то прекалено късно, макар че пилотът му се катапултира и сега се рееше над земята. Засега това беше достатъчно. Той обърна своята „Светкавица“ на североизток и се оттегли със скорост, равна на едно цяло и пет по числото на Мах 53 53 Коефициент спрямо скоростта на звука. — Б.пр. . Четиричленната му ескадрила бе отворила дупка в отбранителните части на Хокайдо и изтеглените назад японски военновъздушни сили щяха да изпратят самолети, за да я запушат, с което мисията му за тази нощ се осъществяваше. Години наред полковникът повтаряше на всички, които желаеха да го слушат, че в сраженията честността няма място, и се разсмя, когато чу жестокия евфемизъм, представящ битка между неуловим и традиционен самолет. Избиване на тюленчета. Това обаче не бяха тюленчета, действията им най-много се доближаваха до убийство и той беснееше от яд, че се налага да прави това.

Електронният оператор ги беше превел между два радара за въздушна отбрана и на по-малко от сто и шестдесет километра от един патрулиращ Е-2С. Чуваха всякакви радиопредавания, сбити и развълнувани, идващи от земните станции и предназначени за изтребителите, които сега до един се намираха северно от тях. Първата появила се равнинна местност бе един град, казващ се Арай. Бомбардировачът В-2А летеше гладко на височина тринадесет хиляди метра с малко под шестстотин възла. Под първия пласт на направената от специална тъкан обшивка имаше медна мрежа, която поглъщаше голяма част от електронните вълни, обстрелващи сега самолета им. Тя представляваше част от неуловимата за радари конструкция, намираща се във всеки учебник по физика за гимназиите. Медните нажежаеми жички привличаха много от енергията, съвсем като проста радиоантена, и я превръщаха в топлина, разпръскваща се в студения нощен въздух. Останалите импулси попадаха на вътрешната конструкция и се пречупваха в други посоки или поне така се надяваха всички.

Райън посрещна посланика и го придружи до Западното крило, заобиколен от още пет агенти от тайните служби. Дипломатите биха нарекли атмосферата „открита“. Нямаше явна неучтивост, ала се чувстваше напрежение и липсваха обичайните шеговити забележки, характерни за такива срещи. Не размениха нито дума повече от необходимото и когато влизаха в Овалния кабинет, Джак най-вече го тревожеше въпросът каква заплаха щеше да бъде отправена, ако това изобщо станеше, в този най-неподходящ момент.

— Господин посланик, седнете, моля — каза Дърлинг.

— Благодаря ви, господин президент.

Райън си избра място между гостуващия дипломат и Роджър Дърлинг. Действието бе механичен стремеж да защити президента, който обаче беше ненужен. Двама от агентите бяха влезли с тях и нямаше да напуснат залата. Единият стоеше до вратата, а другият — точно зад посланика.

— Разбрах, че желаете да ми съобщите нещо — подхвърли Дърлинг.

Съобщението, което дипломатът предаде, звучеше сухо:

— Правителството ни пожела да ви уведомя, че скоро ще направим обществено достояние факта, че притежаваме стратегически оръжия. Искаме почтено да ви предупредим за това.

— Този акт ще се възприеме като открита заплаха към нашата страна, господин посланик — рече Райън, изпълняващ задачата си да предпазва президента от необходимостта да говори направо.

— Дали това е заплаха, зависи само от вас.

— Нали съзнавате, че ние също имаме ядрени оръжия, които могат да бъдат използвани срещу страната ви?

— Както веднъж вече направихте — отговори моментално посланикът и Райън кимна.

— Да, в една друга война, започната от родината ви.

— Непрекъснато ви повтаряме, че това е война, само ако вие я направите такава.

— Сър, когато нападнете американска територия и убиете американски войници, войната вече е факт.

Дърлинг следеше словесната престрелка без никакви реакции, ако не се смяташе наведената му глава, и играеше своята роля така, както съветникът по националната сигурност играеше своята. Вече познаваше достатъчно добре подчинения си, за да забележи напрегнатостта му: начина, по който краката му се кръстосваха в долната част на стола, леко сключените в скута му ръце, мекия му и приятен за ухото глас въпреки естеството на разговора. Боб Фаулър беше абсолютно прав, и то много повече, отколкото бившият или сегашният президент бяха предполагали. „Човек, на когото може да се разчита в бурята“ — помисли си Роджър Дърлинг за пореден път. Фраза, водеща началото си чак от времето, когато хората излезли в морето. Макар понякога да бе вироглав и избухлив, по време на криза Райън се успокояваше почти като лекар в операционна зала. „Дали не го е научил от жена си?“ — питаше се президентът. Или може би го беше усвоил, защото му е било наложено през последните единайсет-дванайсет години постоянна държавна служба. Пъргав ум, добри инстинкти и хладнокръвие, когато такова е нужно. Колко жалко, че е странял от политиката. Тази мисъл едва не накара Дърлинг да се усмихне, ала тук не му бе мястото. Не, от Райън нямаше да стане добър политик. Той спадаше към онзи тип хора, търсещи директно решение на проблемите. Даже в изтънчеността му имаше нещо рязко, липсваше му и решаващата способност да лъже убедително, но при все това го биваше да се справя с кризи.