Том Клэнси - Дълг на честта

Две секунди по-късно полетя и четвъртата бомба, вратите на вместилището се затвориха и „Дух“ В-2 възвърна електронната си невидимост.

— Това е неуловим бомбардировач, не може да е друго — заяви отговарящият за пресрещането оператор. — Вижте!

Огромният, примамлив контакт, появил се внезапно точно над главите им, беше изчезнал. Големият сфазиран приемащ радар оповести наличието на мишена с образ и звук, а ето че екранът вече бе празен, ала не напълно. Сега се виждаха четири падащи предмета, точно както само преди минута се виждаха осем. Бомби. Командирът на батареята беше почувствал и чул тътена в горната част на долината от мястото си при ракетометите. Последния път се целеше в бомбардировачите и прахоса две ценни ракети; двете, които изстреля току-що, също щяха да идат на вятъра… Но…

— Презаредете веднага! — изкрещя на хората си командирът на батареята.

— Те не ги насочват към нас — каза електронният оператор по-скоро с надежда, отколкото с убеждение. Търсещият радар сега осветяваше небето, сетне се спря, но не на тях.

За да намали още повече вероятността да ги улучат, Захариас извъртя самолета, което така или иначе се налагаше за втората фаза на мисията. Така щеше да излезе извън програмираната траектория на ракетите и щеше да избегне случаен контакт с тях.

— Докладвай! — заповяда пилотът.

— Вече са ни подминали… — Думите му бяха потвърдени от едно, а после и второ ярко проблясване, които осветиха облаците над главите им. Макар че тримата авиатори се присвиха при вида на тази светлина, експлозиите нито се чуха, нито ги разклатиха, толкова много зад тях трябва да бяха станали.

„Е, това е всичко… Надявам се.“

— Той продължава… Държи целта на прицел! — извика електронният оператор. — Обаче…

— Нас ли?

— Не, нещо друго… не зная…

— Бомбите. Проклятие! — изруга Захариас. — Той следи бомбите!

Бяха общо четири — най-прецизните от всички бомби, които сега падаха бързо, ала не колкото един пикиращ тактически самолет. Всяка една знаеше разположението си в пространството и времето, знаеше и докъде трябваше да стигне. Данните от бордовите навигационни системи на трите В-2 ги бяха ориентирали къде се намират: координати, височина, скорост и направление на самолетите, с които компютрите на самите бомби сравниха местоположението на зададените цели. Докато падаха сега, те свързваха невидимите точки в триизмерното пространство и нямаше голяма вероятност да не улучат. Бомбите обаче не бяха неуловими, понеже на никого не му беше хрумнало да ги направи такива, а бяха и достатъчно големи, за да бъдат засечени.

Батареята все още имаше ракети „Пейтриът“, както и обект, който да брани, и въпреки че бомбардировачът бе изчезнал, на екрана все пак се виждаха четири контакта, които не бяха невидими за радара. Насочващите системи автоматично ги следяха, а командирът на батареята се ругаеше за това, че не се е сетил по-рано. Операторът прие с кимване заповедта и завъртя ключа, който „упълномощаваше“ ракетните системи да действат самостоятелно. Компютърът не знаеше, а не го и интересуваше, че приближаващите се мишени не са самолети. Те се движеха във въздуха, бяха в полусферата, за която той отговаряше, и хората му нареждаха: унищожи ги!

Първата от четирите ракети излетя от подобния на сандък контейнер, превръщайки твърдото си гориво в бяла ивица, разсичаща нощното небе. Системата за насочване проследяваше целите чрез самата ракета, и макар да беше сложна, тя трудно можеше да се заглуши и бе изключително точна. Първата се самонасочи към мишената си, като препредаваше сигналите си до земята и приемаше инструкции от компютрите на батареята. Ако ракетата имаше мозък, тя би изпитала задоволство, когато се прицели пред падащата цел и избра точката в пространството и времето, където щяха да се срещнат…

— Попадение! — възкликна операторът и нощта стана ден, а в същото време втората зенитна ракета земя-въздух се прицелваше в следващата бомба.

Светлината откъм земята изясни нещата. Захариас виждаше идващите все едно от фотографска светкавица проблясвания, отразяващи се в скалистите склонове. Беше прекалено рано, за да са стигнали бомбите до земята. Значи човекът, съставил параметрите на мисията, в крайна сметка изобщо не е бил параноичен.

— Остава изходна позиция две — рече вторият пилот, с което го върна към реалността.

— Местонахождението е определено добре — обади се електронният оператор.