Том Клэнси - Дълг на честта

Триста и двадесет километра над нея един обикалящ в орбита спътник прелетя над долината от югозапад на североизток и всичките му девет камери проследиха носещата се надолу водна маса.

— Ето ги — рече Джоунс. Сновящите по нагънатата принтерна хартия графити изписваха почти еднакви знаци: неясните следи в сектора на хиляда херца сочеха, че системите „Преъри-Маскър“ са в действие, а подобно бледите нискочестотни сигнали отбелязваха използването на военноморски дизелови двигатели. Бяха седем и макар координатите да не показваха все още голяма промяна, такава скоро щеше да има. Сега всичките японски подводници се бяха качили на дълбочината за поемане на въздух, а времето не се връзваше. Те обикновено подаваха шнорхеловите си тръби на кръгъл час, нормално един час след смяната на вахтата, което позволяваше на дежурните офицери и моряци да свикнат с подводницата след заслужената си почивка и също така да проучат околността със сонарите, преди да се впуснат в маневрата, правеща ги най-уязвими. Сега обаче бяха минали двадесет и пет минути от кръглия час, пък и всички подадоха тръбите си в един и същ петминутен интервал, а това означаваше, че имат заповеди за придвижване. Джоунс вдигна телефона и натисна копчето за връзка с командващия тихоокеанските подводници.

— Джоунс се обажда.

— Каква става, Рон?

— Каквато и стръв да сте хвърлили във водата, сър, те току-що тръгнаха към нея. Засякох седем — докладва той. — Кой ги причаква?

— Не по телефона, Рон. Как са нещата при теб?

— Под пълен контрол — отвърна Джоунс, като огледа старшините. Тези мъже и жени вече си ги биваше, а допълнителните му инструкции изцяло ги вкараха в крачка.

— Защо тогава не дойдеш тук с информацията си? Заслужил си го.

— Ще се видим след десет минути — съгласи се предприемачът.

— Отстранихме ги — съобщи Райън.

— Напълно ли си сигурен? — попита Дърлинг.

— Вижте сам, сър. — Джак остави три снимки на бюрото на президента, които току-що бяха донесени чрез куриер от Националната разузнавателна служба. — Така изглеждаха нещата вчера. — Всъщност нямаше нищо за гледане освен батареята с ракети „Пейтриът“. Втората фотография предлагаше повече и макар да бе радарна черно-бяла снимка, тя беше смесена от компютър със спътникова картина за по-точно изобразяване на мястото с ракетите. — Добре, а тази е отпреди седемдесет минути.

— Но това е езеро. — Той изненадано вдигна глава, въпреки че бе запознат с подробностите.

— Мястото е залято от вода с дълбочина тридесетина метра и ще остане така още няколко часа — обясни Райън. — Тези ракети са погребани…

— Заедно с колко човека? — поинтересува се Дърлинг.

— Повече от сто — отговори съветникът по националната сигурност и ентусиазмът му мигом се изпари. — Сър… Нямаше как да го избегнем.

— Зная — кимна президентът. — Сигурни ли сме, че ракетите…

— Снимки преди наводнението показаха, че седем от дупките са определено улучени и унищожени. Вероятно е разрушена още една, за останалите две не се знае, но със сигурност са понесли някакви щети от ударите. Хидравличните затвори на силозите няма да издържат на такова водно налягане, а междуконтиненталните балистични ракети са прекалено чувствителни за подобни катаклизми. Прибавете и наносите, довлечени отгоре при наводнението. Повече не бихме могли да повредим тези ракети, без сами да нанесем ядрен удар, а ние успяхме да осъществим задачата без него. — Той направи пауза. — Планът беше изцяло на Роби Джексън. Благодаря, че ми позволихте да го възнаградя за това.

— Той на самолетоносача ли е сега?

— Да, сър.

— Е, май тъкмо той е човекът за тази работа, нали? — попита риторично президентът и с явно облекчение от тазвечершната новина. — А сега?

— А сега, господин президент, ще се опитаме да успокоим нещата веднъж завинаги.

В този момент телефонът иззвъня. Дърлинг го вдигна.

— О! Кажи, Тиш.

— Японското правителство направи изявление, че те имат ядрени оръжия и се надяват…

— Не, вече нямат — прекъсна той своя директор по комуникациите. — Най-добре ще е да направим свое изявление.

— Еха! — въкликна Джоунс, докато гледаше картата на стената. — Постигнал си го за нула време, Барт.

Строят се намираше западно от Марианските острови. „Невада“ беше най-северната подводница. Петдесет километра по на юг плаваше „Западна Вирджиния“. След още петдесет идваше „Пенсилвания“. „Мериленд“ бе най-южната бивша ракетоносна подводница. Патрулната линия беше широка сто и петдесет километра, като на теория всъщност се простираше с петдесет километра повече, двадесет и пет на север и на юг от крайните подводници, й се намираше на триста и двадесет километра западно от бойния ред на движещите се към тях японски SSK. Те тъкмо бяха заели позицията си след предупреждението от Вашингтон, че посланието по един или друг начин е било предадено на японците.