Том Клэнси - Дълг на честта

В „Елмендорф“ цареше кучешки студ и камионетки превозваха авиаторите до чакащите бомбардировачи. Тази нощ в тях щяха да летят тричленни екипажи. Моделът В-2 предвиждаше само летец и втори пилот, като имаше осигурено място и за трети човек на отбранителните системи, с които според обещанията на фирмата-доставчик на практика можеше да се справи и вторият пилот. Истинските бойни операции обаче винаги изискваха дадени граници на безопасност и още преди те да напуснат Мисури, бяха добавени допълнителните сто тридесет и пет килограма апаратура плюс около деветдесеткилограмовият електронен оператор.

Имаше толкова много странни неща в този самолет. По традиция летателните апарати на американските ВВС имаха опашни номера, ала В-2 нямаше дори опашка и затова го бяха изписали на люка в носовата част. Бомбардировач за проникване в чужда територия, той летеше по-скоро високо (макар че промениха договора по средата на конструирането, за да бъде допусната възможност за летене на малка височина), като пътнически самолет, с цел по-голяма икономичност. Като един от най-скъпите самолети в историята, той съчетаваше криловия размах на един DC-10 с почти пълна невидимост. Беше боядисан в тъмносиво, за да не се отличава в нощното небе, и сега олицетворяваше светлата надежда за приключване на една война. Тъй като бе бомбардировач, всички се надяваха, че мисията му ще протече възможно най-мирно. Когато затегна предпазния си колан вътре, Захариас по-лесно възприе задачата като бомбардировка.

Четирите двигателя запалиха един след друг, задвижиха с пълна сила на празен ход, като вече гълтаха гориво със същото темпо, сякаш самолетът летеше с пълна мощност на постоянната си височина, а вторият пилот и електронният оператор провериха бордовите системи и не откриха нищо нередно. Сетне, един по един, трите бомбардировача излязоха от рампата на пистата.

— Те ни улесняват — разсъждаваше гласно Джексън, който сега се намираше в бойния информационен център на самолетоносача, под излетателната палуба. Цялостният му оперативен план допускаше тази възможност, но досега той не си позволяваше да се надява. Най-опасният му противник бяха четирите разрушителя със системи „Егида“, които японците бяха изпратили да бранят Марианските острови. Флотът още не се беше научил да се справя с радарно-ракетната комбинация и той очакваше задачата да му коства самолети и екипажи, ала сега Америка определено един вид държеше инициативата. Врагът се преместваше, за да контрира възможните му действия, а това винаги бе губеща роля.

Роби вече го усещаше. „Джон Стенис“ плаваше с пълна сила, отправил се на северозапад с тридесетина възла. Погледна часовника си и се почуди дали останалите операции, които запланува в Пентагона, се провеждаха в момента.

Сега беше малко по-различно. Рихтер форсира двигателя на своя „Команч“, както направи и предната нощ, запита се колко ли пъти може да му се размине и си напомни аксиомата за военни операции, че един и същи номер рядко минава повече от веднъж. Жалко, че онзи, на когото е хрумнала идеята, не е знаел този факт. Последното му мислено отклонение го накара да се запита дали не е бил онзи летец изтребител от флота, когото срещна в „Нелис“ преди толкова много месеца. Реши, че вероятно не е. Въпросният човек бе твърде голям професионалист.

Рейнджърите отново стояха наблизо в готовност с миниатюрните си пожарогасители, те отново се оказаха ненужни и Рихтер пак излетя без инциденти, издигна се непосредствено по склоновете на Ширайши-сан и се насочи на изток към Токио, обаче този път го следваха още два хеликоптера.

— Той иска да се срещне лично с Дърлинг — съобщи Адлер. — Каза го в края на сутрешните разговори.

— Нещо друго? — попита Райън. Типично за него, дипломатът беше започнал с деловата част.

— Кук е нашият човек. Той ми каза, че контактът му работи с Кога.

— А ти…

— Да, подшушнах му каквото искаше. Какво ще правим с посланика?

Джак погледна часовника си. Най-подходящият момент би трябвало да дойде съвсем скоро и не му трябваше това усложнение, но пък и не бе очаквал противникът да им сътрудничи.

— Нека бъде след деветдесет минути. Ще го уредя с Шефа.

Електронният оператор беше натоварен и със задължението да проверява оръжейните системи. Имащи капацитет осемдесет двеста двадесет и пет килограмови бомби, бомбените вместилища бяха достатъчно големи за само осем от деветстотинкилограмовите бомби, а 8 по 3 правеше 24. Поредното упражнение по аритметика, което правеше заключителната част от мисията неизбежна. Превозването на ядрени оръжия би я направило напълно ненужна, но заповедите не включваха такива и полковник Захариас не възразяваше. После трябваше да живее със съвестта си.