Том Клэнси - Дълг на честта

— Да, Португалецо, аз съм. Как си, приятел?

— Но как?

— В панихидата не използваха ли фразата „с непоклатима надежда, че морето ще ни върне умрелите“? — Замълча, след което не можа да не се усмихне широко. — Е, това стана.

Ореза затвори очи и се върна с двадесет години назад.

— Онези двама адмирали, нали?

— Позна.

— Тогава… Какво, по дяволите, правеше…

— ЦРУ, човече. Те решиха, че им трябва човек, който може…

— Това си го спомням. — Всъщност не се беше променил толкова. Бе остарял, но имаше същата коса и същите очи, топли и открити за него, каквито си ги спомняше, обаче отвътре винаги прозираше нещо друго, нещо като животно в клетка, което все пак знаеше как да отвори ключалката, когато му се прииска.

— Чувам, че я караш добре за пенсионер от бреговата охрана.

— Станах лейтенант. — Мъжът поклати глава. Миналото можеше да почака. — Какво има?

— Ами няколко часа бяхме извън нещата. Да си чул нещо ново?

— Президентът говори по телевизията. Те го отрязаха, но…

— Наистина ли са имали ядрени оръжия? — попита Бъроус.

— „Имали?“ — учуди се Динг. — Унищожихме ли ги?

— Така каза той. Между другото, кой, по дяволите, сте вие? — поиска да разбере Ореза.

— Доминго Чавес. — Младокът протегна ръка. — Виждам, че с господин К. се познавате.

— Сега се представям като „Кларк“ — поясни Джон. Странно, колко хубаво бе да говориш с човек, който знае истинското ти име.

— Той знае ли?

Джон поклати глава.

— Не са много хората, които знаят. И повечето от тях са мъртви. Адмирал Максуел и адмирал Гриър също. Много жалко, те ми спасиха задника.

— Кофти късмет, момче — обърна се Ореза към другия си нов гост. — Това е една гадна моряшка история. Още ли пиеш бира, Джон?

— Особено ако е на аванта — потвърди Чавес.

— Не разбираш ли? Вече всичко свърши!

— Кой още са очистили? — попита Ямата.

— Мацуда, Итагаке… Отстраниха покровителите на всички министри с изключение на мен и теб — отвърна Мураками, без да добави, че едва не бяха убили и него. — Райзо, време е да сложим край на това. Обади се на Гото и му кажи да преговаря за мир.

— Няма да го направя! — озъби се в отговор той.

— Сляп ли си? Ракетите ни са унищожени и…

— Можем да направим нови. Способни сме да произведем още бойни глави, а и имаме още ракети в Йошинобу.

— Знаеш какво ще сторят американците, ако се опитаме, глупак такъв!

— Няма да посмеят.

— Ти ни каза, че те няма да могат да се възстановят от щетите, които нанесе на финансовите им системи. Каза ни, че въздушната ни отбрана е непреодолима. Убеждаваше ни също, че те никога не биха могли да отговорят на удара ни ефикасно. — Мураками спря, за да си поеме дъх. — Каза ни всичко това… и сбърка. Сега аз съм последният, на когото можеш да говориш, и не искам да те слушам. Кажи на Гото да сключи мир!

— Те никога няма да си върнат тези острови. Никога! Нямат възможности.

— Говори каквото си искаш, Райзо-чан. За мен всичко свърши.

— Тогава си намери добро скривалище! — Ямата би треснал телефона, ала безжичният апарат не предлагаше такава възможност. — Убийци — промърмори той. Загуби цяла сутрин, докато сглоби нужната информация. По някакъв начин американците бяха ударили собствения му съвет от почитани дзайбацу. Как? Никой не знаеше. Някак бяха проникнали през отбраната, за която всеки експерт го уверяваше, че е непреодолима, като стигнаха даже дотам, че унищожиха междуконтиненталните ракети. — Как? — запита той.

— Като че ли сме подценили качеството на останалите им въздушни части — отговори с повдигане на рамене генерал Арима. — Това не е краят. Все още имаме алтернатива.

— Нима? — „Значи не всички се предаваха?“

— На тях не им се иска да завземат тези острови. Способността им да извършат истинско нахлуване на Марианите е адски несигурна, тъй като им липсват кораби за сухопътни, морски и въздушни атаки, а дори да успеят да стоварят хора на острова… Дали ще се бият сред толкова много свои сънародници? Не. — Арима поклати глава. — Те няма да рискуват. Ще търсят мир чрез преговори. Все още имаме шанс… Ако не за пълен успех, то за едни мирни преговори, които почти да не засегнат въоръжените ни сили.

Ямата прие нещата такива, каквито бяха, загледан през прозорците в острова, който желаеше. „Изборите още могат да бъдат спечелени“ — помисли си. Трябваше да се атакува политическата твърдост на американците, а той все още имаше сили за това.

Не му отне много време да обърне „Боинг“ 747, но капитан Сато беше изненадан, че за обратния полет до „Нарита“ самолетът бе наполовина пълен. Тридесет минути след излитането една от стюардесите му съобщи по телефона, че от единадесет запитани души с изключение на двама всички са й отговорили, че имат неотложна работа, налагаща връщането им в родината. „Каква може да е тази неотложна работа?“ — чудеше се той, след като международната търговия на страната му до голяма степен сега се изчерпваше с корабите, кръстосващи между Япония и Китай.