Том Клэнси - Дълг на честта

— Най-вероятно са много далеч, но погледнете всичко това — рече операторът. Очевидно ставаше дума за истински контакт. Данните се появяваха на четири различни честоти. После старшината вдигна слушалките си. — Звучи като шум от цяла група въртящи се винтове… Много двигатели и образуващи се частични вакууми, трябва да са много кораби, плаващи в колона.

— Ами нашето приятелче? — поинтересува се Клагет.

— Подводницата ли? Отново затихна, вероятно просто се влачи на акумулатори с около пет възла, може и по-малко. — Този контакт беше на цели тридесет километра, малко отвъд обичайния обхват на засичане.

— Сър, първоначалният анализ на разстоянието до новите контакти показва сто километра плюс хиляда метра, контакт в конвергентната зона — съобщи друг оператор.

— Курсът е постоянен. Дори не шавват встрани. Насочили са се право към нас, или почти. Движат се с пълна мощност. Какви са атмосферните условия на повърхността, сър?

— Вълни от два метра и половина до три, старшина. — Сто и един километра. Клагет пресметна, че това са повече от петдесет морски мили. Тези кораби плаваха наистина бързо. Право към него, но не трябваше да стреля. По дяволите! С неизбежните три крачки той се върна в централния пост. — Рул десет градуса надясно, нов курс две-седем-нула.

„Тенеси“ пое почти западно направление, за да предостави на операторите на сонара по-добър обхват спрямо приближаващите разрушители. Последната му оперативна информация предвиждаше това и времето в нея бе както точно определено, така и неприятно.

В една по-драматична обстановка, пред множество камери, атмосферата би могла и да е различна, ала въпреки че условията бяха драматични в един отвлечен смисъл, в момента те бяха просто студени и окаяни. Макар тези мъже да бяха от най-елитните войски, бе далеч по-лесно да се впуснеш в битка срещу човек, отколкото срещу непрекъснати природни неудобства. Рейнджърите в своите предимно бели маскировъчни връхни дрехи се движеха из околността възможно най-малко и липсата на физическа дейност ги правеше само още по-уязвими за студа и скуката, най-смъртоносния враг на войника. „И все пак това е добре“ — мислеше си капитан Чека. За един-единствен отряд, намиращ се на шест хиляди и четиристотин километра от най-близката американска военна база, която пък беше не друга, а „Форт Уейнрайт“ в Аляска, бе много по-безопасно да се отегчи, отколкото да се вълнува за предстоящи бойни действия без никаква надежда за подкрепление. Или нещо подобно. Чека се сблъскваше с един общ за офицерите проблем: подложен на същите неудобства и страдания като хората си, на него не му беше позволено да роптае. Така или иначе нямаше друг офицер, на когото да се оплаче, а да го направи пред войниците би било лошо за бойния дух, макар че те сигурно биха го разбрали.

— Би било хубаво да се върнем във „Форт Стюарт“, сър — подхвърли старши сержант Вега. — Да се изтегнем на онова слънчево местенце и да се попечем на плажа.

— И да пропуснем всичкия този прекрасен сняг и лапавица, Осо? — Сега поне небето бе ясно.

— Прав сте, капитане. Аз обаче се наситих на тези гадости като малък в Чикаго. — Той замълча, за да се огледа и ослуша. Останалите рейнджъри пазеха наистина идеална тишина и човек трябваше здравата да се вторачи, за да види къде са наблюдателните постове.

— Готов ли си за разходката тази вечер?

— Стига нашият приятел да ни чака в другия край на онзи хълм.

— Сигурен съм, че ще бъде там — излъга Чека.

— Да, сър. Аз също. — „Щом един може да излъже, защо да не могат и двама?“ — помисли си Вега. — Всичко по плана ли е минало?

Убийците сред тях спяха в своите чували в дупки, оградени от двете страни с борови клонки и покрити с още клони за повече топлина. Освен че пазеше пилотите, специалният отряд трябваше да се грижи за здравето им, сякаш бди над бебета — странна задача за една елитна войска, но на такива части по принцип им се падаше всичко най-странно.

— Така казват. — Чека погледна часовника си. — Ще ги размърдаме след още два часа.

Вега кимна, като се надяваше, че краката му не са се схванали прекалено за мъчителния преход на юг.

Схемата на патрулиране бе съставена при инструкциите за мисията. Четирите ракетоносеца покриваха петдесеткилометрови зони, а всяка зона се разделяше на по три шестнадесеткилометрови сектора. Всяка подводница можеше да патрулира в централния отсек и да остави северния и южния само за оръжията. Схемите на патрулиране бяха въпрос на преценката на отделните командири, обаче те излязоха еднакви. „Пенсилвания“ плаваше по северен курс, като се влачеше с едва пет възла, точно както правеше някога при вече приключилите патрули за възпиране на натрапници чрез ракетите „Трайдънт“. Тя вдигаше толкова малко шум, че някой кит би могъл почти да се блъсне в нея, ако сезонът бе подходящ за китове в тази част на Тихия океан, а той не беше. Зад нея, в края на един дълъг кабел, се носеше кърмовата й сонарна група и двучасовият цикъл север-юг й позволяваше да следва подводницата в права линия, като се изключат десетината минути, нужни за обръщане в края на зоните, след което групата отново се изправяше и показваше максимални експлоатационни качества.