Том Клэнси - Дълг на честта

— Кристофър Кук? — попита Мъри.

— Същият.

„Къщата наистина си я бива“ — помисли си помощникът на заместник-директора на ФБР, докато вадеше документите си за самоличност.

— ФБР. Бихме искали да поговорим с вас относно разговорите ви със Сейджи Нагумо. Облечете се, ако обичате.

Оставаха още няколко часа до залеза, когато всички лансъри излязоха от хангарите. Разгневени от неотдавнашната загуба на свои колеги, екипажите смятаха, че са не където трябва и вършат не каквото трябва, ала никой не си направи труда да поиска мнението им и задачата им бе предопределена. С бомбени вместилища, пълни с цистерни с гориво, един по един бомбардировачите се понесоха по пистата и излетяха, след което завиха и се събраха на височина шест хиляди метра за полета на североизток.

„Поредната идиотска демонстрация“ — помисли си Дъбро и се почуди как, по дяволите, човек като Роби Джексън можеше да измисли подобно нещо, но заповедите важаха и за него, така че двата му самолетоносача се обърнаха срещу вятъра, на осемдесет километра един от друг, за да изстрелят по четиридесет самолета всеки, и макар всичките да бяха въоръжени, те не биваше да предприемат действия, освен ако не ги предизвикаха.

— Ще летим почти празни — каза вторият пилот с неутрален тон, докато преглеждаше митническата декларация като част от процедурата преди излитане.

— Какво им става на тези хора? — изръмжа капитан Сато, който разглеждаше плана за полета и проверяваше какво ще е времето. Задачата не му отне много време. Щеше да е хладно и ясно през целия път, а в една огромна зона се очакваше и високо налягане, което щеше да промени Западния Тих океан. Като се изключеха някои високи ветрове в близост до главните японски острови, полетът чак до Сайпан щеше да мине като по вода за тридесет и четирите пътници на борда. „Тридесет и четири! — беснееше той. — В самолет, предназначен за над триста!“

— Капитане, скоро ще трябва да напуснем тези острови. Знаете го. — Беше съвсем явно, нали? Хората, обикновените мъже и жени, вече не бяха толкова объркани, колкото изплашени… И може би дори тази дума не бе най-подходящата. Не беше виждал подобно нещо. Те се чувстваха… измамени? Във вестниците се появиха първите уводни статии, търсещи сметка за курса, поет от родината им, и макар зададените въпроси да бяха меки, те съвсем не бяха маловажни. Всичко е било една илюзия. Страната му бе подготвена за една война в психологическо отношение точно толкова малко, колкото и във физическо, а народът внезапно започваше да проумява какво всъщност ставаше. Предаващата се с шепот новина за убийството (как иначе можеше да се нарече?) на няколко изтъкнати дзайбацу хвърли правителството в смут. Премиерът Гото не правеше почти нищо, даже не държеше речи, нито пък се появяваше публично, за да не се сблъска пряко волята си с въпроси, на които нямаше отговор. Вторият пилот обаче виждаше, че вярата на капитана още не беше разклатена.

— Напротив, няма! Как можа да го кажеш? Тези острови са наши.

— Времето ще покаже — отбеляза той, поднови работата си и остави нещата така. А работа наистина го чакаше: повторни проверки на горивото, ветровете и останалите технически данни, необходими, за да бъде полетът на един пътнически самолет успешен; всички онези неща, които пасажерите никога не виждаха и приемаха, че пилотите просто се качват и подпалват машината, сякаш е такси.

— Добре ли спа?

— И още как, капитане. Сънувах горещ ден и една гореща жена. — Рихтер стана и движенията му опровергаха привидно доброто му състояние. „Наистина съм прекалено стар за тези глупости“ — помисли си Рихтер. Само съдбата и късметът му (ако можеше да го нарече така) го бяха изпратили на тази мисия. Никой не бе прекарал толкова много време с хеликоптера „Команч“, колкото той и другите специалисти, а някой беше решил, че пипето им стига да се справят сами, без някакъв тъп полковник да им се пречка и да оплеска нещата. А сега можеше да побърза и да се измъкне оттук. Вдигна глава и видя, че небето е ясно. Е, можеше да бъде и по-добре. При вмъкване и измъкване отнякъде най-хубаво е да има облаци.

— Резервоарите са пълни догоре.

— Малко кафе би ми дошло добре — изказа той мислите си гласно.

— Заповядайте, господин Рихтер. — Предложи му го Вега, старши сержантът. — Чудесно кафе с лед, каквото сервират в най-добрите хотели във Флорида.

— О, хиляди благодарности, приятел. — Рихтер взе металната чаша със сподавен смях. — Нещо ново относно измъкването?