Том Клэнси - Дълг на честта

Клагет си мислеше, че нещата не отиват на добре. Редът от разрушители със системи „Егида“ се бе разкъсал и сега един от тези гадове беше на петнадесет километра от него. Нещо по-лошо: неотдавна във въздуха имаше хеликоптер, поне според електронната му комутационна антена, която подаде рисковано за кратко време въпреки близостта на най-добрия в света разузнавателен радар. Три американски хеликоптера обаче зависеха от неговото присъствие тук, и точка по въпроса. Никой не бе му казвал, че да плава срещу опасностите е безопасно. Не, не беше: нито за него, нито за тях.

— Ами другото ни приятелче? — обърна се той към главния сонарен оператор.

Същественият отговор бе самото поклащане на глава. Думите просто го потвърдиха.

— Пак изчезна от обсега ни.

На повърхността духаше вятър със сила тридесет възла, който разбунваше малко вълните и пречеше на ефективността на сонара. Сега ставаше трудно дори да не изпуснат разрушителя, след като той забави до не повече от петнадесет възла — скорост за патрулиране. Подводницата на север пак изчезна. Може действително да си бе отишла, ала беше опасно да се осланя на това. Клагет погледна часовника си. След по-малко от час трябваше да е решил какво да прави.

Щяха да предприемат сляп пилотаж, но това бе неприятна необходимост. Нормално би било да съберат информацията с разузнавателен самолет, обаче истинската им цел беше да постигнат изненада, а нея не можеха да я изложат на риск. Специалният отряд от самолетоносача избягваше редовните въздушни коридори, като се криеше под облаци, и въобще полагаше големи усилия да се изпари за няколко дни. Джексън бе уверен, че присъствието му е тайна, но за да продължи да е такава, трябваше да разчита на неясните доклади на подводниците за електронната дейност на островите, а те само потвърждаваха, че врагът разполага с няколко действащи самолета Е-2С, както и с чудовищен радар за въздушна отбрана. Щеше да стане задушевна въздушна битка. Е, нали за това тренираха през последните две седмици.

— Добре, последна проверка — чу Ореза по телефона. — На „Коблър“ само военни самолети ли има?

— Точно така, сър. От първите ден-два насам не сме виждали нито един пътнически на тази писта. — Страшно му се искаше да попита за какво са всички тези въпроси, ала знаеше, че би било загуба на време. Е, можеше да пробва с един заобиколен въпрос: — Искате ли да останем будни тази нощ?

— Ваша работа, лейтенант. А сега може ли да поговоря с гостите ви?

— Джон? На телефона — обяви Португалеца, след което почти онемя от изненада колко нормално прозвучаха думите му.

— Тук е Кларк — рече Кели, когато го пое. — Да, сър… Да, сър. Ще бъде изпълнено. Нещо друго? Добре, край. — Той изключи телефона. — Чия идея е този проклет чадър?

— Моя — отвърна Бъроус, като вдигна поглед от масичката за игра на карти. — Действа, нали?

— И още как! — Джон се върна при тях и хвърли четвърт долар върху купчинката. — Влизам.

— Тройка дами — свали карти инженерът.

— Да ти се не види късметът — рече Кларк и плати.

— Ега ти късмета! Тези копелета съсипаха най-хубавата ми отпуска.

— Джон, да направя ли кафе за довечера?

— Да, той прави най-хубавото кафе. — Бъроус събра мизите. Водеше вече с шест долара.

— Откога не съм пил от него, Португалецо. Разбира се, направи. Нарича се пиратско кафе, Пийт. Стара моряшка традиция — обясни Кларк, който също се наслаждаваше на приятното бездействие.

— Джон? — погледна го въпросително Динг.

— По-късно, мойто момче. — Той взе тестето и започна да разбърква умело. Останалото щеше да почака.

— Сигурен ли си, че горивото е достатъчно? — попита Чека. Спуснатите им припаси включваха помощни резервоари и крила, но Рихтер поклати глава.

— Няма проблеми. До мястото за презареждане са само два часа.

— Къде е то? — Съобщението по спътниковата връзка гласеше само „ПРИСТЪПЕТЕ КЪМ ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ПЛАН“, каквото и да значеше това.

— На около два часа път — повтори Рихтер. — Сигурността преди всичко, капитане.

— Предполагам, съзнаваш, че тук написахме малка част от историята.

— Стига да оживея, за да мога да разкажа на някого. — Рихтер вдигна ципа на авиаторския си гащеризон, затъкна шарфа си и се качи в хеликоптера. — Излитаме!

Рейнджърите застанаха наоколо в готовност за последен път. Знаеха, че пожарогасителите са безполезни, но някой бе настоял да ги вземат с останалия багаж. Един по един вертолетите се издигнаха и зелените им корпуси скоро изчезнаха в тъмнината. Тогава специалният отряд започна да изхвърля останалата екипировка в дупките, изкопани през деня. Задачата им отне около час, след което им остана единствено преходът до Хиросе. Чека взе клетъчния си телефон и набра запаметения от него номер.