Том Клэнси - Дълг на честта

— Лесно би могло да ги принуди и да се замислят за сериозно нападение срещу нас.

— Имат прекалено много неща за губене — настояваше Гото.

— А ние нямаме ли? — тросна му се министърът, като се питаше къде точно свършва предаността му към неговия покровител и откъде започва лоялността към сънародниците му. — Ами ако решат да ни изпреварят?

— Не могат. Нямат нужното въоръжение, за да го сторят. Мястото за ракетите ни е избрано много внимателно.

— Да де, системите ни за въздушна отбрана също бяха непобедими — изсумтя друг министър.

— Вероятно ще е най-добре посланикът ни да намекне, че можем да разкрием пред всички, че притежаваме ядрени оръжия. Може би това ще е достатъчно — предложи трети министър.

Някои от хората около масата кимнаха и Гото въпреки получените инструкции се съгласи.

Най-трудно им беше да се топлят въпреки всичката екипировка против студено време, която бяха домъкнали. Рихтер се сгуши в спалния чувал и си позволи да изпита смътна вина заради факта, че рейнджърите трябваше да поддържат подслушвателни предни постове из жалкото летище, което изградиха на този мразовит планински склон. Основната му грижа бе авария в системата на един от трите хеликоптера. Въпреки всичките излишества, вградени в тях, имаше някои неща, които, ако се счупеха, не можеха да бъдат поправени. Специалният отряд знаеше как да пълни с гориво летателните апарати и как да зарежда оръжията, но познанията им стигаха горе-долу дотук. Рихтер вече беше решил да остави на тях охраната. Ако на тази планинска ливада се появеше дори взвод, те бяха обречени. Рейнджърите можеха да убият всеки неканен гост, ала едно радиообаждане би могло да докара тук батальон за броени часове, с който нямаше как да се справят. „Така е със специалните операции“ — помисли си той. Щом се получават, са добри, точно както всичко останало, което правят хората в униформи, обаче настоящата ситуация имаше абсолютно прозрачна граница на безопасност. Пилотът си напомни, че съществуваше и въпросът как да се измъкнат. Не би било по-различно, ако се бе записал във флота.

— Хубава къща.

Мъри си каза, че правилата във военно време са различни. Компютрите улесняваха нещата — факт, който ФБР възприемаше бавно. След като събра екипа си от млади агенти, първата им задача не бе нищо по-сложно от проверка на една кредитна карта, от която получиха адреса. Можеше да се каже, че къщата е голяма, но беше едва достъпна дори за висш държавен служител, и то ако е пестил всяка стотинка през годините. Виждаше се, че Кук не го е правил, Всичките му сметки бяха в банка „Фърст Вирджиния“ и с помощта на ФБР, което имаше човек, способен да проникне в банковия архив, стана съвсем ясно, че като повечето хора Кристофър Кук е живял, общо взето, от една двуседмична надница до другата и е спестил само четиринадесет хиляди долара, вероятно за колежа на децата си, което Мъри знаеше, че е наивен оптимизъм при цените на американското висше образование. Още повече, че когато се установил в новия дом, спестяванията останали недокоснати. Изплащаше ипотека, обаче сумата бе по-малка от двеста хиляди долара, и като се вземеха сто и осемдесетте хиляди, реализирани от продажбата на предишната му къща, оставаше доста голяма дупка, която банковите архиви не можеха да обяснят. Откъде бяха дошли останалите пари? Едно обаждане до контакт в Националната данъчна служба, оправдано с проучване за възможно измъкване от данъци, разкри други компютърни архиви, които стигаха, за да покажат, че семейството нямаше никакви допълнителни доходи, обясняващи загадката. Проверка на произхода им сочеше, че родителите на семейство Кук, всичките до един починали, не са оставили нито на съпруга, нито на съпругата неочаквано наследство. Колите им, както ставаше ясно от по-задълбочено проучване, бяха изплатени и докато едната беше на четири години, то другата бе „Буик“, който отвътре сигурно все още миришеше на завод, а за нея също е било платено в брой. Сблъскваха се с мъж, който живееше не според средствата си, и макар държавата да беше пропускала много често да обърне внимание на това в случаите с шпионаж, напоследък тя бе понаучила това-онова.

— Е? — попита Мъри хората си.

— Все още нямаме случай, но адски ми мирише на такъв — обади се най-старшият след него агент. — Трябва да посетим няколко банки и да хвърлим по един поглед на още архиви. — За което се нуждаеха от съдебно разпореждане, ала те вече знаеха към кой съдия да се обърнат. ФБР винаги знаеше кои съдии са послушни и кои не са.