Том Клэнси - Дълг на честта

— Здравейте, аз съм Скот Адлер.

— Приятно ми е, сър. — Мъри пое ръката му. „О, този човек ръководи преговорите с японците“ — осъзна той.

Вече бяха свършили част от работата. Райън не можеше да повярва, че информацията е изтекла от Адлер. Единствените, които също знаеха за това, бяха самият той, президентът, Брет Хансън, Ед и Мери Пат и може би няколко секретари. Както и Кристофър Кук.

— Строго ли контролираме японските дипломати? — попита Джак.

— Не могат да направят и няколко крачки, без някой да ги наглежда — увери го Мъри. — За шпионаж ли става дума?

— Вероятно. Изтече изключително важна информация.

— Сигурно е Кук — каза Адлер. — Не може да е друг.

— Добре, има някои неща, които трябва да знаете — рече съветникът по националната сигурност. — Преди по-малко от три часа разпердушинихме и потопихме частите им за въздушна отбрана. Смятаме, че сме свалили десет-единайсет самолета. — Би могъл да продължи, ала не го направи. В края на краищата още съществуваше възможността информаторът да е Адлер, а следващата фаза от операция ЗОРО трябваше да бъде изненадваща.

— Това ще ги изнерви, а те все още имат ядрени оръжия. Лошо съчетание, Джак — изтъкна заместникът на държавния секретар.

„Ядрени оръжия ли? Исусе Христе!“ — помисли си Мъри.

— Някакви промени в позициите им на преговорите? — поинтересува се президентът.

— Никакви, сър. — Адлер поклати глава. — Ще ни предложат да ни върнат Гуам, обаче искат останалите Мариански острови да си останат техни. Не отстъпват ни педя от тях и нищо от нещата, което им казах, не ги разколеба.

— Добре. — Райън се извърна. — Дан, установихме контакт с Могатару Кога…

— Бившия министър-председател, нали? — попита Дан, защото искаше да е сигурен, че се справя с темпото на разговора.

Джак кимна.

— Правилно. ЦРУ изпрати двама агенти в Япония, представящи се за руснаци, и те са се срещнали с Кога под това прикритие. Самият Кога обаче бе отвлечен от човека, който според нас командва целия парад. Той казал на Кога, че знае за контактите му с американци.

— Трябва да е Кук — повтори Адлер. — Никой друг от делегацията не знае, а и Крис осъществява неофициалните ни контакти с техния втори, Сейджи Нагумо. — Дипломатът направи пауза, след което показа гнева си: — Идеален план, нали?

— Разследване за шпионаж? — поинтересува се Мъри.

Стори му се показателно, че президентът остави отговора на Райън.

— Бързо и безшумно, Дан.

— А после? — поиска да знае Адлер.

— Ако е той, обръщаме хастара на копелето. — Мъри веднага кимна, като чу използвания от ФБР израз.

— Какво искаш да кажеш, Джак? — попита Дърлинг.

— Отваря се чудесна възможност. Те си мислят, че имат сигурен източник, а и показаха готовността си да използват информацията му. Добре тогава, можем да използваме това в наша полза. Пускаме им някаква пикантна информация и сетне им скъсваме задниците.

Най-неотложната им задача беше да заздравят въздушната отбрана на главните японски острови. Осъзнатият факт предизвика немалко размисли в щаба на японската отбрана, които за голямо тяхно неудобство се основаваха на откъслечна информация, а не на точни данни, каквито използваха при изготвянето на цялостния оперативен план, към който висшето военно командване се мъчеше да се придържа. Най-добрите радарни предупредителни системи, с които родината им разполагаше, бяха морски тип и се намираха на четирите разрушителя клас „Конго“, патрулиращи край северните Мариански острови. Това бяха страховити кораби със самостоятелни системи за въздушна отбрана. По-малко маневрени от самолетите Е-767, те все пак бяха по-мощни и можеха сами да се грижат за себе си. Затова преди зазоряване бе изпратена заповед ескадрата от четири кораба с пълна скорост да се отправи на север, за да изгради радарна патрулна линия източно от главните острови. В крайна сметка американският флот бездействаше и ако отбранителните сили на страната им възвърнеха формата си, все още имаше добри изгледи за дипломатическо решение на нещата.

Адмирал Сато, който получи телеграмата на „Муцу“, видя, че това е разумно, и заповяда на корабите си да преминат на максимална постоянна скорост. Въпреки всичко той беше загрижен. Знаеше, че радарите му могат да засичат неуловими самолети, което американците бяха демонстрирали срещу собствените си системи „Стелт“, знаеше също, че корабите му са толкова мощни, че американските летателни апарати не биха могли лесно да ги нападнат. Онова, което го тревожеше, бе, че за първи път родината му не действаше, а противодействаше на американските маневри. Надяваше се, че това е временно.