Том Клэнси - Дълг на честта

Бе седем вечерта и Райън се готвеше да се прибира вкъщи, когато секретният факс зажужа. Телефонът му пък започна да звъни още преди да е излязло съобщението.

— Никога ли не можете да пазите тайни? — гневно запита някакъв глас с акцент.

— Сергей? Какъв е проблемът?

— Кога е най-добрата ни възможност за прекратяване на военните действия, а някой от вашите е подшушнал на японците, че той поддържа контакт с вас! — Головко почти крещеше в дома си, където бе три часът сутринта. — Искате да го убиете ли?

— Сергей Николаич, за бога, бихте ли се успокоили, по дяволите? — Джак седна обратно на стола, като вече можеше да прочете страницата. Факсът идваше направо от свързочния център на американското посолство в Москва, несъмнено един вид по нареждане на руската СВР. — Мамка му! — Последва пауза. — Добре де, нали го измъкнахме от опасната ситуация?

— Те са проникнали в системата ви на много високо ниво, Иван Еметович.

— Е, би трябвало да знаете колко лесно е това.

— Уверявам ви, че полагаме усилия да открием кой е информаторът. — Гласът все още звучеше гневно.

„Няма ли да е страхотно? — помисли си Джак, стиснал болезнено очи. — Руската служба за външно разузнаване свидетелства в американския федерален съд.“

— Не са много хората, които знаят. Ще ви се обадя по-късно.

— Радвам се да чуя, че ограничавате деликатната информация в кръг от сигурни хора, Джак. — Линията замря.

Райън натисна вилката и набра по памет друг номер.

— Тук Мъри.

— Райън е. Дан, трябва да дойдеш бързо. — Следващото му обаждане бе до Скот Адлер. После отново се отправи към кабинета на президента. Хубавата новина, която щеше да съобщи, като че ли беше, че противникът е използвал нескопосано важна информация. Несъмнено работа на Ямата, действал отново по-скоро като бизнесмен, отколкото като професионален шпионин. Даже не си беше направил труда да завоалира информацията си, без да го е грижа, че така ще разкрие и източника си. Човекът не знаеше за кое го бива и за кое не. Рано или късно щеше да плати скъпо за тази си слабост.

Последните разпореждания на Джексън, преди да замине за Тихия океан, включваха заповедта дванадесет бомбардировача В-1В от 384-о бомбардировъчно авиокрило да полетят на изток от базата си в Южен Канзас и да стигнат първо до Лажис от Азорските острови, откъдето да продължат към остров Диего Гарсиа в Индийския океан. Шестнадесетте хиляди километра полет отнеха повече от ден и когато самолетите пристигнаха в най-отдалечената американска база, екипажите бяха напълно изтощени. Трите снабдителни КС-10, превозващи наземни екипи и помощно оборудване, кацнаха малко след тях и скоро цялото човешко множество бе заспало.

— Какво искате да ми кажете? — запита Ямата. Мисълта беше смразяваща. Нахлули бяха в собствения му дом. Кой?

— Искам да кажа, че Кога е изчезнал, а Канеда е мъртъв. Един човек от охраната ви е все още жив, но е видял само, че са били двама-трима гайджин. Те са го извадили от строя, а той даже не знае как.

— Какво се прави по въпроса?

— Проучването е работа на полицията — уведоми Казуо Таока шефа си. — Не съм им казал за Кога, разбира се.

— Трябва да бъде намерен, и то бързо. — Ямата погледна през прозореца. Късметът още не го беше изоставил. В крайна сметка обаждането го завари у дома.

— Не зная…

— Аз пък зная. Благодаря за информацията. — Ямата прекъсна връзката, след което сам направи едно обаждане.

Мъри бързо мина през охраната на Белия дом, тъй като остави пистолета си в служебната кола. За него месецът не мина по-добре, отколкото за останалите правителствени служители. Той издъни случая „Линдърс“ с детинска грешка. „Бренди плюс упойващо лекарство“ — повтори си той за пореден път, като се чудеше какво точно имат да му кажат по въпроса Райън и президентът. Съдебният случай се бе разпаднал и го радваше единствено фактът, че поне не изправи един може би невинен човек пред съда и не злепостави още повече Бюрото. Дали Килти имаше някаква вина или не, беше второстепенен въпрос за служителя на ФБР. Щом не можеш да го докажеш пред съдебните заседатели, значи обвиняемият е невинен, и толкова. Човекът скоро щеше да напусне държавния пост завинаги. „И това е нещо“ — каза си Мъри, докато някакъв таен агент го водеше не към кабинета на Райън, а към онзи в противоположния ъгъл на Западното крило.

— Здрасти, Дан — поздрави Джак и се изправи, когато той влезе.

— Господин президент — бяха първите думи на Мъри. Не познаваше другия човек в залата.