Том Клэнси - Дълг на честта

— Защото Ямата смята, че съм влязъл в контакт с американци. Вие двамата сте единствените гайджин, с които съм разговарял, откак започна това безумие. Какво става тук? — настояваше за отговор политикът.

— Сър, в момента става следното: спасихме ви от хора, които желаеха смъртта ви.

— Ямата не би постъпил толкова глупаво — отвърна язвително Кога, все още невъзстановен от шока, който получи при вида на насилие, непоказвано по тяхната телевизия.

— Той започна война, Кога-сан. Какво е вашата смърт в сравнение с това? — запита внимателно шофиращият мъж.

— Значи сте американци — упорстваше той.

„Е, какво пък толкова“ — помисли си Кларк.

— Да, сър, такива сме.

— Шпиони?

— Разузнавачи — рече Чавес, който предпочиташе това определение. — Мъжът, който стоеше в една стая с вас…

— Искате да кажете този, когото вие убихте? Канеда?

— Да, сър. Той уби американска гражданка, едно момиче на име Кимбърли Нортън, и всъщност аз почти се радвам, че го очистих.

— Коя беше тя?

— Любовница на Гото — обясни Кларк. — А когато тя се превърна в политическа заплаха за новия ви премиер, Райзо Ямата реши да я отстрани. Дойдохме в страната ви само да я отведем вкъщи. Нищо повече — допълни той, с което каза една частична лъжа.

— Всичко това не е необходимо — възрази Кога. — Само ако Конгресът ви ми бе дал възможност да…

— Това може би е така. Не зная дали сте прав или не, ала може би да сте — призна Чавес. — Което сега не е от голямо значение, нали?

— Кажете ми тогава кое има значение?

— Приключването на тази проклета глупост, преди да са пострадали твърде много хора — подхвърли Кларк. — Бил съм се във войни и ви казвам, че не е забавно. Много неопитни младежи умират, преди да им се е удала възможност да се оженят и самите те да имат деца, а това е лошо, разбирате ли? — Той замълча за миг. — Лошо е за родината ми, а съм адски сигурен, че ще е дори по-лошо за вашата.

— Ямата смята…

— Ямата е бизнесмен — прекъсна го Чавес. — Най-добре ще е да разберете, че той не съзнава какво е започнал.

— Да, вас, американците, ви бива много в убийствата. Уверих се сам преди петнадесет минути.

— В такъв случай, господин Кога, също така сте забелязали, че оставихме един човек жив.

Гневният отговор на Джон замрази разговора за няколко секунди. На Кога му трябваше време да осъзнае, че това е вярно. Пазачът пред вратата беше жив, когато те прескочиха тялото му. Стенеше и потръпваше като при електрошокова терапия, но определено бе жив.

— Защо не го…

— Нямаше никаква причина да го убием — отговори Чавес. — Не смятам да се извинявам за онзи мръсник Канеда. Така му се падаше, а и когато влязох в стаята, той посягаше към оръжието си. Кофти за него. Това обаче не е филм. Ние не избиваме хора за забавление, а дойдохме да ви спасим, понеже някой трябва да спре тази проклета война… Ясно?

— Даже да е така… Даже да е така, онова, което направи вашият Конгрес… Как би могла страната ни да оцелее икономически…

— Ще се почувства ли някой по-добре, ако войната продължи? — попита Кларк. — Ами ако Япония и Китай нанесат удар на Русия, какво ще стане тогава с вас? Кой, мислите, ще плати за тази грешка? Китай ли? Не мисля.

Първото съобщение във Вашингтон се получи чрез спътник. Един от движещите се в орбита сателити за електромагнитно разузнаване на Агенцията за национална сигурност се случи там и записа преустановяването на сигнала (този термин използваха в Агенцията) от три разузнавателни самолета. Други подслушвателни постове, свързани с националната сигурност, записаха радиоразговор, продължил няколко минути. Докладът в ръцете на Райън го уведомяваше, че сега аналитици се опитват да го разгадаят.

„Само едно попадение“ — каза си полковникът. Е, налагаше се да се задоволи и с това. Летящият зад него пилот му бе отнел последния F-15J. Южният самолет от формацията свали три, а изтребителите „Ийгъл“ очистиха останалите пет, когато им отрязаха подкреплението и те внезапно и неочаквано станаха уязвими. Можеше да се предположи, че екипът от операция ЗОРО е отстранил третия Е-767. „Като цяло тази нощ свършихме добра работа, ама акцията продължи дълго“ — помисли си той, докато събираше отново четиричленната ескадрила за срещата с „танкера“ и съсипващия тричасов полет до Шемия. Най-кофти им действаше наложеното мълчание в ефира. Някои от хората му сигурно отдаваха голямо значение на победата и искаха да говорят само за себе си, както правеха летците изтребители, изпълнили задачата и оживели, така че да могат да разкажат всичко. Каза си, че това скоро щеше да се промени, тъй като принудителната тишина го накара да си спомни първото в живота му сваляне на самолет. На него имаше тридесет човека. Дявол го взел, би трябвало да се радва, когато улучи някого, нали? Защо тогава не изпитваше радост?