Том Клэнси - Дълг на честта

— Нагласете разграничителния софтуер на двеста километра — нареди той на хората си. Нужни бяха три секунди, докато всички го направят, след което, естествено, движещите се импулси от реката Тоун и други два по-явни земни контакта изчезнаха. Имаха си по-интересна работа, тъй като „Ками“-2 записваше „улова“ на „Ками“-четири и шест и сетне го препращаше към щаба на противовъздушната отбрана край Токио. Американците пак проучваха отбраната им и вероятно отново се мъчеха да разберат дали не могат да победят разузнавателните „Ками“ със своите модерни F-22. Е, този път нямаше да ги приемат толкова приятелски. В момента във въздуха имаше осем прехващача „Ийгъл“ F-15, по четири под контрола на двата Е-767. Ако американските изтребители се приближаха, щяха да ги накарат да си платят.

Трябваше да рискува с едно открито предаване, което въпреки закодирания канал изнервяше полковника, обаче работата му криеше опасности и при най-добрите обстоятелства.

— „Светкавица“-водач до групата. Разделете се след пет… четири… три… две… една… Сега!

Той дръпна лоста назад, с което издигна и отдалечи изтребителя си от следващия го „Ийгъл“, къпещ се от половин час в изгорелите му газове. В същото време дясната му ръка изключи радарното приемно-предаващо устройство, с което досега усилваше отразяващия се от самолета му сигнал, приеман от японския разузнавателен Е-767. Останалият зад и под него F-15Е и екипажът му, състоящ се от жени, щяха леко да пикират и да свият наляво. „Светкавица“ се издигаше бързо, като междувременно скоростта й почти спря да нараства. Полковникът освободи дюзите за по-бързо ускорение и използва възможността за странично изтласкване на самолета, за да започне решителна маневра в обратната посока, с което силно ускори раздалечаването.

Знаеше, че японският радар може да бе уловил някакви отразени лъчи от изтребителя му, а може и да не беше, но също така знаеше как функционираха радарните им системи сега. Те работеха с максимална мощност и затова получаваха всякакви лъжливи сигнали, които компютърът трябваше да класифицира, преди да ги представи на диспечерите. По същество работата му не се различаваше от тази на един жив оператор и макар да я вършеше по-бързо и ефикасно, системата не беше съвършена, което той и другите три „Светкавица“ се готвеха да докажат.

— Завиват на юг — докладва диспечерът съвсем ненужно, тъй като вече четири човека следяха напредването на приближаващите се самолети. Нито той, нито колегите му можеха да знаят, че компютърът бе засякъл няколко призрачни контакта, свиващи на север, но те бяха по-слаби от другите отразени сигнали, а и не се движеха достатъчно бързо, за да бъдат класифицирани като самолети. Даже траекториите им не наподобяваха на вероятните самолетни траектории. После положението стана по-напечено.

— Улавям активни смущения от приближаващите се контакти.

Водещата „Светкавица“ сега се издигаше почти вертикално. Това бе рисковано, понеже така обръщаше към разузнавателните Е-767 най-лесно засичащата се страна на самолета, ала също така не им показваше никакво странично движение и спокойно можеше да мине за призрачен отразен сигнал, особено в електронния хаос, създаден от мощните станции за смущения на изтребителите „Ийгъл“. След по-малко от тридесет секунди всички „Светкавици“ вече летяха плавно на височина шестнадесет хиляди седемстотин и петдесет метра. Сега полковникът отделяше голямо внимание на предупредителните системи. Ако японците го бяха уловили, те щяха да се издадат, като започнат радиолокационно търсене, за да засипят изтребителя му с радарна енергия… Но те не го правеха. Системата му „Стелт“ бе достатъчна, за да го загубят сред фалшивите импулси. Компютърът му сега улови странични „отметки“. Самолетът Е-767 беше превключил на високочестотния си огневи режим и не се целеше в него. Чудесно. Той увеличи мощността и неговата „Светкавица“ ускори до хиляда и шестстотин километра в час, а пилотът промени данните на проекционния си екран, преминавайки на огневи режим.

— Високо на един часа. Пипнах го, Санди — докладва седящият отзад авиатор. — Даже е включил предупредителните си светлини.

Влакът беше спрял на една гара в предградията и команчът го остави зад гърба си, като сега се носеше със сто и двадесет възла към крайбрежния град. Рихтер прегъна пръсти за последен път, погледна нагоре и забеляза високо над себе си мигащите лампички на разузнавателния Е-767. Вече бе почти точно под него и колкото и добър да беше радарът му, нямаше да може да го забележи право през корпуса на самия самолет… Ето, центърът на екрана, предупреждаващ го за опасности, стана черен.