Том Клэнси - Дълг на честта

Авиаторите в танкерите, до един запасни офицери, които в цивилния живот управляваха пътнически самолети, се бяха погрижили да намерят зона със спокойни атмосферни условия, което пилотите на изтребителите оцениха, въпреки че смятаха всички други за втора класа. Минаха повече от четиридесет минути, докато заредят догоре всички резервоари, след което снабдителните самолети подновиха обиколката си, вероятно за да могат екипажите им да почерпят информация от своите вестници „Уолстрийт джърнъл“. Поне така предположиха летците изтребители, докато се насочваха пак на югозапад.

Оттук нещата се променяха. Беше време да се залавят за работа. Тяхната работа.

Разбира се, мисията водеше Санди Рихтер, защото поначало идеята беше негова, хрумна му преди месеци във военновъздушната база „Нелис“. Там се бе получило и трябваше само да разбере дали ще стане и тук. На тази карта може би залагаше живота си.

Той беше в бранша от седемнадесетгодишен, когато излъга за възрастта си и не го хванаха, тъй като бе едър и як. След време поправи официалните си документи, но при все това служеше двадесет и девета година и скоро щеше да се оттегли за по-спокоен живот. През всичките тези години пилотираше в тренажора, единствено в тренажора. Ако на някой хеликоптер нямаше артилерия, тогава предложението не го интересуваше. Започнал с използвания във Виетнам „Хуей Кобра“ АН-1, той навреме мина към по-добрия „Апах“ АН-64 и управлява такъв във втората и по-кратка за него война в небето над Арабския полуостров. Сега Рихтер запали моторите на последния хеликоптер, който щеше да пилотира, на своя „Команч“, и според бордовия дневник сложи начало на шест хиляди седемстотин петдесет и първия си час в полет.

Двата турбовитлови двигателя се задвижиха с нормалната бързина и перката се завъртя. Резервният наземен екип от рейнджъри преиграваше с единствения пожарогасител, който имаше. „Размерът му горе-долу позволява изгасяването на цигара“ — помисли си ядосано Рихтер, увеличи мощността и се вдигна. Разреденият планински въздух влияеше отрицателно на експлотационните качества, но не чак толкова, а и така или иначе скоро щеше да се спусне на морското равнище. Пилотът разклати глава както обикновено, за да се увери, че шлемът е здраво прикрепен, и се отправи на изток, като следваше гористите склонове на Ширайши-сан.

— Ето ги — каза си пилотът на водещия F-22. Първият сигнал запиука в слушалките му, веднага след което се появи съобщение на приемника, предупреждаващ го за опасности: РАДАР ЗА ВЪЗДУШНА ЗАЩИТА, ТИП J, КУРС 213. Сетне получи данни, препредадени му от разузнавателния Е-ЗВ, който стоеше в близост до контакта от достатъчно време, за да може да се проследи местонахождението му. „Караулът“ изобщо нямаше да използва радара си тази вечер: В крайна сметка предната вечер японците дадоха урок на американците, а те се нуждаеха от време за асимилирането на такива уроци… РАЗСТОЯНИЕ ДО ЦЕЛТА 2330 КИЛОМЕТРА. Все още под хоризонта спрямо японските самолети, той даде първата команда от мисията.

— „Светкавица“-водач до групата. Разделете се на формации от по двама.

Двете четиричленни звена се разделиха по двойки, разредени на по две хиляди метра. И в двата случая изтребителите F-22 бяха водачи, а следващите ги F-15E се движеха в опасна близост, за да създадат радарно препокриване. Водещият ги полковник летеше праволинейно и гладко, доколкото усъвършенстваните му умения позволяваха. Той се усмихна, когато си спомни забележката на майора. Апетитен задник, а? Тя беше първата жена, която летеше с този модел. Бе напълно невъзможно да я види, стига да решеше да се огледа. Мигащите светлини угаснаха и той се надяваше, че апаратът й за нощно виждане работи нормално. До южния Е-767 вече имаше шестстотин и четиридесет километра. Изтребителите се приближаваха натам с петстотин възла, а височината им бе десет хиляди и седемстотин метра с цел пестене на гориво.

Работното време, характерно за японските висши служители, направи влизането им по-незабележимо, отколкото би било в Америка. Във фоайето имаше някакъв мъж, ала той гледаше телевизия и Кларк и Чавес минаха така, сякаш знаеха къде отиват, пък и престъпността не беше голям проблем в Токио. Леко задъхани, те се качиха в асансьора и като натиснаха едно от копчетата, размениха изпълнени с облекчение погледи, в които скоро пак се прокраднаха опасения. Динг носеше дипломатическото си куфарче, Кларк не. И двамата бяха облечени с най-хубавите си костюми, вратовръзки и бели ризи и досущ приличаха на бизнесмени, идващи за късно вечерно съвещание по един или друг въпрос. Асансьорът спря пет етажа преди последния — място, избрано поради липсата на светещи прозорци. Кларк подаде глава, като съзнаваше, че така бегло прилича на престъпник, обаче коридорът беше празен.