Том Клэнси - Дълг на честта

— Не, сър. Евентуално за един много здрав клон.

— Надявам се, че ще бъдат предпазливи.

— О, това е направо върхът — възкликна Чавес. Руският автоматичен пистолет ПСМ беше калибър .215 и имаше по-малък диаметър даже от патроните калибър .22, с каквито американските хлапаци или поне политически неподходящите се учеха да стрелят в скаутските лагери. Това бе и стандартното оръжие на руските военни и полицаи, което като че ли обясняваше защо руските престъпни елементи изпитваха такова презрение към тамошните ченгета.

— Е, все пак носим тайното си оръжие в колата — рече Кларк, докато претегляше пистолета на ръка. Поне заглушителят щеше да подобри донякъде баланса. Поредното доказателство за нещо, което си мислеше от години: европейците понятие си нямаха от огнестрелни оръжия.

— А то ще ни потрябва. — Руското посолство все пак имаше полигон за хората от охраната. Чавес закачи една мишена на рамката и с лоста я изпрати в дъното на стрелбището.

— Свали заглушителя.

— Защо?

— Погледни го само. — Чавес го послуша и видя, че руската версия е напълнена със стоманена вълна. — Става само за пет-шест изстрела.

На полигона поне имаше заглушаващи слушалки. Кларк вкара в един пълнител осем от стеснените патрони, прицели се и стреля три пъти. Пистолетът беше доста шумен, тъй като далекобойният патрон изхвърляше мъничък куршум с изключителна скорост. Той копнееше за един автоматичен, заглушен пистолет двадесет и втори калибър. Е, поне беше точен.

Шеренко наблюдаваше мълчаливо, ядосан, че американците изпитват антипатия към оръжията на родината му, и притеснен, тъй като определено можеха да са прави. Научи се да стреля преди години и не показа голям талант. Ставаше дума за умение, което рядко се използваше от разузнавачите напук на всички холивудски филми. Очевидно обаче това не важеше за американците, понеже и двамата улучваха десетката на отдалечената на пет метра мишена, като даваха по два последователни изстрела. Когато свърши, Кларк почисти пистолета си, презареди пълнителя и взе друг, който напълни и пъхна в задния си джоб. Чавес направи същото.

— Ако някога дойдете във Вашингтон, ще ви покажем какво използваме ние — подхвърли Динг.

— Ами „тайното оръжие“, което споменахте? — попита Шеренко по-старшия от двамата.

— То е тайна. — Кларк се запъти към вратата, а Чавес го следваше по петите. Трябваше да чакат шанса си, ако можеше да се нарече така, цял ден и нервите им щяха да се опънат още повече.

Този ден в Шемия вилнееше типична за там буря. Суграшица, навявана от движещия се с петдесет възла вихър, биеше по единствената писта на базата и шумът заплашваше да наруши съня на летците изтребители. Осемте изтребителя бяха натъпкани в хангарите, за да бъдат предпазени от стихиите. Това бе особено наложително за модела F-22, тъй като още никой не беше определил окончателно какви щети можеха да нанесат природните сили на гладката му повърхност и съответно на антирадарните му характеристики. Този не бе най-подходящият момент за проверка. Според метеорологичните гении преваляванията би трябвало да преминат до няколко часа, макар че бурните ветрове спокойно можели да продължат още месец. Отвън наземните екипи се безпокояха за застопоряващите жици на „танкера“ и на самолетите със системи „Ауакс“ и се бореха с бурята в обемисти студоустойчиви облекла, за да се уверят, че всичко е добре закрепено.

За останалите аспекти на сигурността в базата се грижеше радарната система „Кобра Дейн“. Въпреки че приличаше на екрана на старо автокино, тя всъщност представляваше масивен вариант на безламповата радарна група, използвана от японските самолети Е-767 или от кръстосвачите със система „Егида“ и разрушителите на двата сражаващи се флота. Първоначално инсталиран, за да следи изпитанията на съветски ракети и да прави по-късно проучвания за „Инициативата за стратегическа отбрана“, радарът беше достатъчно мощен, че да изследва хиляди километри в космоса и стотици в атмосферата. Сега той пускаше постоянно електронни сонди и търсеше навлезли в територията им самолети, ала до момента откриваше само редовни пътнически полети, които все пак се наблюдаваха наистина много внимателно. Един изтребител „Ийгъл“ F-15E, снабден с ракети въздух-въздух, можеше да се озове във въздуха до десет минути, ако в тях забележеха и най-малката опасност.

Отегчителната рутинна процедура продължи през целия ден. Няколко кратки часа през облаците прозираше достатъчно светлина, за да се предположи, че слънцето може би, теоретично погледнато, грееше, но когато вдигнаха пилотите от сън, ефектът не би бил по-различен, ако прозорците на спалните им помещения бяха боядисани в черно, понеже дори светлините на пистата бяха изгасени, та да не би те да послужат на някой нежелан посетител за ориентир и той да намери базата в мрака.