Том Клэнси - Дълг на честта

— В открито море са повече от три седмици… — разсъждаваше на глас Клагет.

— Дълъг период за една дизелова подводница — съгласи се операторът на сонара. — Може би се връщат, за да презаредят?

Капитанът се надвеси още повече, сякаш приближаването му до монитора щеше да промени нещо.

— Възможно е. Или пък просто сменя позицията си. Логично е да имат една патрулна линия близо до брега. Дръжте ме в течение.

— Слушам, капитане.

— Е? — обърна се той към наблюдателния екип.

— Първият анализ дава разстояние четиринадесет хиляди метра, основен курс на запад, скорост около шест възла.

Клагет проумя, че контактът лесно можеше да влезе в обхвата на неговите торпеда с усъвършенствани възможности. Мисията обаче не му позволяваше да предприеме нищо по въпроса. Не беше ли това върхът?

— Подгответе две торпеда — заповяда капитанът. — Щом получим ясна траектория за приятелчето ни, избягваме му на юг. Ако ни последва, опитваме се да не се изпречваме на пътя му и стреляме само ако нямаме друг избор. — Даже нямаше нужда да се оглежда, за да разбере какво е мнението на екипажа му. Долавяше промяната в начина им на дишане.

— Как ти се струва? — поинтересува се Мери Пат Фоли.

— Интересно — отговори Джак след кратко съзерцаване на факса от „Ленгли“.

— Перспективна възможност — чу се гласът на Ед Фоли. — Има обаче страхотен риск.

— Те дори не са сигурни дали е там — отбеляза Райън, докато препрочиташе съобщението. То носеше всички белези на нещата, направени от Джон Кларк. Честност. Решителност. Положително мислене. Човекът знаеше как да мисли независимо и въпреки че често бе последното звено от разузнавателната верига, той имаше навика да вижда цялостната картина съвсем ясно от тази си крайна позиция. — Трябва да поискам разрешение от „горе“.

— Да не се спънеш по пътя — посъветва го МП с усмивка, която той почти чуваше. Тя все още действаше като каубой при опасните операции. — Препоръчвам на мисията да се даде ход.

— А ти, Ед? — попита Джак.

— Рисковано е, но понякога трябва да се съгласяваш с онова, което ти казва действащият на място агент. Ако искаме политическо решение на ситуацията, трябва да има послушна политическа фигура, на която да се облегнем. Нуждаем се от човека, а този може да се окаже единственият начин да го измъкнем жив.

Съветникът по националната сигурност чу скърцането на зъби в другия край на СТЛ-6. Семейство Фоли реагираше според очакванията. По-важното бе, че бяха на едно мнение.

— Ще ви се обадя пак до двадесет минути. — Райън вдигна нормалния си телефон. — Трябва да се видя с Шефа веднага — каза той на секретаря на президента.

Слънцето изгряваше за поредния горещ и безветрен ден. Адмирал Дъбро проумя, че започваше да отслабва. Камуфлажните панталони му стояха по-свободно от обикновено на кръста и се наложи да стегне още малко колана си. Двата му самолетоносача сега поддържаха нормални контакти с индийците. Понякога те се приближаваха достатъчно, за да ги видят с невъоръжено око, макар че по-често един от радарите на хариърите просто им правеше по някоя снимка от около осемдесет километра. Нещо по-лошо: заповедите бяха да им позволява да виждат корабите му. Защо, по дяволите, не отплаваше на изток, към проливите на Малака? Чакаше ги истинска война. Беше дошъл, защото възприемаше евентуалното индийско нахлуване в Шри Ланка като лична обида. Обаче Шри Ланка не бе американска територия за разлика от Марианските острови, пък и Дейв Сийтън не разполагаше с други самолетоносачи.

Добре де, придвижването му нямаше да е съвсем прикрито. Трябваше да мине през един от няколкото пролива, за да се върне в Тихия океан, а те до един бяха натоварени като площад „Таймс скуеър“ по обед. Съществуваше дори малката вероятност там да има подводница, ала той разполагаше със самолети за борба с тях и можеше да връхлети върху всяка подводница, опитваща се да осуети прехода му. Нарежданията обаче бяха да остане в Индийския океан и оставането му да бъде забелязано.

Естествено, слухът се носеше сред моряците. Не направи дори привидно усилие да потули нещата. При всички положения нямаше да успее, а и хората му имаха право да знаят какво става, докато очакваха да влязат в битка. Те имаха нужда да узнаят, да се наежат, да натрупат допълнителна решителност, преди да превключат от мирния начин на мислене към този на една кървава война… Но станеха ли веднъж готови, трябваше да действат. А те не правеха нищо.