Том Клэнси - Дълг на честта

— Някакви проблеми по пътя насам?

— Вече не. — „Мамка му, нали пристигнах?“ — искаше му се да извика, все още чувстващ напрежението от тричасовия маратон по нахлуването в страната. Нахлуване ли? Единадесет рейнджъри и шестима авиатори. „Хей, вие — помисли си той, — всички сте арестувани!“

— Ето го и номер две… — отбеляза Чека. — Тези кукли са тихи, а?

— Не желаем да рекламираме пристигането си, сър. — Това бе може би най-учудващата характеристика на команча. Инженерите на Сикорски отдавна бяха разбрали, че голяма част от шума, вдиган от един хеликоптер, идва от конфликта между опашния ротор и основния. Този на RAH-66 беше покрит, а главният ротор имаше пет сравнително плътни свързани перки, резултатът от което бе вертолет с по-малко от една трета от акустичните белези на който и да било друг летателен апарат в света с перки. „А и местността няма да пострада“ — помисли си Рихтер и се огледа. Всичките тези дървета, разреденият планински въздух. „Добро място за мисията“ — заключи той, когато и вторият „Команч“ се установи на земята петдесет метра по-нататък. Хората, които бяха заредили неговия хеликоптер, вече окачваха маскировъчна мрежа над него с помощта на прътове, отсечени от боровата гора.

— Хайде, ще ви дадем малко храна.

— Истинска или военни провизии? — поинтересува се тиловият офицер.

— Можете да ядете всичко, което ви хареса, господин Рихтер — отвърна му Чека.

Авиаторът помнеше времето, когато консервираните военни провизии включваха и цигари. Вече не беше така, не и в новата здравословна армия, а нямаше никакъв смисъл да иска цигара от рейнджър. Проклети атлети!

Изтребителите „Рейпиър“ се отдалечиха час по-късно, убедени, както си мислеха самоуверено военните от японската въздушна отбрана, че не могат да пробият линията „Ками“-„Ийгъл“, охраняваща североизточните подстъпи към японските главни острови. Дори най-добрите американски самолети и системи не можеха да се справят с този патрул, което бе добре. На екраните си те видяха как контактите избледняха, а скоро заглъхнаха и предаванията на самолетите Е-ЗВ, които се връщаха в Шемия, за да докладват на шефовете си за неуспеха.

Американците бяха реалисти. Храбри воини, няма спор… Авиаторите в разузнавателните Е-767 нямаше да допуснат грешката на предните си, като са мислели, че на американците им липсва плам за истински бойни операции. Тази грешка им беше струвала скъпо. Войната обаче представляваше проява, свързана с техниката, а те бяха позволили силата им да падне до равнище, от което възстановяването бе технически невъзможно. Толкова по-зле за тях.

Наложи се изтребителите „Рейпиър“ да презаредят на връщане, като не използваха възможностите си за огромен непрекъснат преход, тъй като нямаше смисъл да се хаби гориво. Времето в Шемия пак беше гадно и самолетите се приземиха благополучно благодарение на стриктен наземен контрол, а после се придвижиха към хангарите си, които сега бяха по-пълни поради пристигането на четири изтребителя „Ийгъл“ F-15E от военновъздушната база „Маунтин хоум“ в Айдахо. Те също смятаха мисията за успешна.

— Вие нормален ли сте? — попита Шеренко.

— Помислете си — каза Кларк, който отново се намираше в руското посолство. — Искаме политическо разрешение на проблема, нали? Тогава Кога е най-добрата ни възможност. Вие ни казахте, че не правителството го е прибрало на топло. Кой остава? Той сигурно е точно там. — По една щастлива случайност можеха дори да видят сградата от прозореца на Шеренко.

— Възможно ли е да се направи? — поинтересува се руснакът с опасението, че американците ще поискат той да им осигури помощ, което бе съвсем неподходящо да се очаква от него.

— Съществува известен риск, но няма голяма вероятност да е качил цяла армия там. Не би го държал на това място, освен ако не иска всичко да мине тихо. Предполагам, че са пет-шест човека максимум.

— А вие сте двама! — настояваше Шеренко.

— Както казват хората — подхвърли Динг с изключително парадна усмивка, — нищо работа.

Значи старото досие в КГБ бе вярно. Кларк не беше истински разузнавач, а полувоенен агент и същото важеше за дръзкия му млад партньор, който през повечето време просто си седеше и зяпаше през прозореца.

— Не мога да ви предложа никакво съдействие.

— Ами оръжия? — попита Кларк. — Да не искате да ми кажете, че тук няма нищо, което можем да използваме? Каква резидентура е това? — Знаеше, че руснакът щеше да проточи нещата. Колко жалко, че тези хора не бяха обучени да поемат инициативата.