Том Клэнси - Дълг на честта

Той наистина беше куче пазач. Привидно безчувствен и в покой, мъжът всъщност приличаше повече на свита пружина: готов да скочи и да удари, учтив само докато заобикалящите го се държат така, че да не го предизвикат. Това бе толкова очевидно, та човек просто знаеше, че би било лудост да го обиди. Политикът се срамуваше, че можеха толкова лесно да го сплашат, но така или иначе го бяха сплашили, защото той беше умен и внимателен човек, нежелаещ да пропилее единствената си възможност, ако имаше такава, с някой глупав жест.

Много индустриалци разполагаха с такива хора. Някои от тях даже носеха пистолети, което бе почти немислимо в Япония, но подходящият човек можеше да подходи по подходящ начин към нужното длъжностно лице и да получи едно много специално разрешително. Тази възможност не толкова плашеше Кога, колкото го отвращаваше. Мечът на един ронин беше достатъчно лошо нещо, което в тази ситуация щеше да е просто мелодраматично, но пистолетът за него представляваше въплъщение на злото, нещо, което нямаше място в културата му, оръжие за страхливци. Ето с какви си имаше работа в действителност. Канеда несъмнено бе страхливец, неспособен да овладее собствения си живот, неспособен дори да наруши закона без заповеди от другиго, ала получеше ли нареждания, можеше да извърши всичко. Какво ужасно отражение на родината му! Този тип хора се използваха от шефовете за упражняване на насилие върху профсъюзите и съперниците в бизнеса. Такива като Канеда нападаха демонстранти, понякога даже открито, и се измъкваха, тъй като полицията поглеждаше на другата страна или успяваше да не присъства на събитията, макар че репортери и фотографи се стичаха на сцената за новината на деня. Такива хора и техните шефове държаха страната далеч от истинската демокрация и сегашното осъзнаване на този факт беше изключително тежко за Кога, понеже той го знаеше от години, посвети живота си на това да го промени и се провали. И ето, сега седеше в мансардния апартамент на Ямата под охрана, вероятно щяха да го освободят някой ден като политически неуместна фигура, каквато вече бе или скоро щеше да стане, и тогава щеше да наблюдава как Япония попада изцяло под контрола на един нов господар… „Или по-точно на стар“ — поправи се той. Не можеше да стори нищичко по въпроса, поради което седеше с книга в ръка, докато Канеда се бе изпънал пред телевизора и гледаше как някакъв актьор играе в драма, чието начало, среда и край можеха да се предугадят хиляда пъти, преструвайки се, че вижда нещо реално и ново, без да вижда нито едното, нито другото.

Такива сражения се бяха водили само на ужким или може би по римските арени в една друга епоха. В двата края бяха самолетите за електронна война: Е-767 от японска страна, и Е-ЗВ от американска, на такова разстояние едни от други, че всъщност никой не „виждаше“ противника си дори на многобройните радарни екрани на борда, въпреки че те следяха сигналите си с различна апаратура. По средата бяха гладиаторите, защото американците за трети път проучваха въздушната отбрана на Япония и отново се проваляха.

Американските самолети със системи „Ауакс“ бяха на деветстотин и петдесет километра от Хокайдо, а изтребителите F-22А летяха на сто и шестдесет километра пред тях и служеха за стръв, както се изрази водачът на ятото. Японските F-15 също излизаха напред и навлизаха в радарния обсег на американските разузнавателни самолети, обаче не напускаха и обхвата на своите.

По зададена команда американските изтребители се разделиха на две звена от по два самолета. Водачът се стрелна право на юг и се възползва от възможността им да летят продължително време с повече от хиляда четиристотин и петдесет километра в час, за да напреднат косо към японската патрулна линия.

— Ама че са бързи! — отбеляза един японски въздушен диспечер. Беше трудно да поддържат контакт. Американският самолет бе почти неуловим за радарите, ала размерите и мощността на антената на модела „Ками“ пак надвиха над замаскиращите технологии и операторът започна да насочва японските „Ийгъл“ на юг, за да хванат в обсега си сигналите. Просто за да се увери, че американците знаят, че са засечени, той избра подходящите „отметки“ с електронната си стрелка и нареди на радара да ги засипва с лъчи на всеки няколко секунди. Те трябваше да са наясно, че всеки техен ход се следи и че тяхната уж измамваща радарите технология не я бива достатъчно за нещо ново и радикално. За да направи нещата малко по-интересни, той превключи предавателя си на огневи режим. В действителност те бяха твърде далеч, за да направляват ракета от такова разстояние, но въпреки всичко щяха да им докажат за пореден път, че могат да ги осветят достатъчно силно, за да ги улучат, което щеше да им послужи като един вид урок. Отначало сигналите малко отслабнаха и почти изцяло изчезнаха, ала после софтуерът ги различи сред хаоса и улови по-ясно ярките импулси, като усили мощността по двата азимута към американските изтребители, каквито самолетите несъмнено бяха. Бомбардировачът В-1, макар и бърз, не бе толкова маневрен. Да, това беше най-силният коз на американците и той не стигаше, така че, ако те го проумееха, дипломацията може би щеше да промени нещата веднъж и завинаги, и в Северния Тих океан отново щеше да цари мир.