Том Клэнси - Дълг на честта

Отбраната в случая бяха само четирите „Рейпиър“ F-22A на ВВС — първите наистина неуловими изтребители, повикани от модернизирани изпитателни полети във военновъздушната база „Нелис“ и изпратени с четирима старши пилоти и помощните им екипажи в тази база на края на света. Ала моделът „Рейпиър“, известен на авиаторите под името, което производителят Локхийд бе предпочел в самото начало, а именно „Светкавица-II“, не беше построен за отбрана, и сега, след като слънцето пак залезе след краткото си и колебливо появяване, настъпи моментът да го използват по предназначение. Както винаги, „танкерът“ излетя пръв още преди летците изтребители да се отправят от постройката за инструктаж към заслоните за самолетите им, за да започнат нощната операция.

— Щом е отлетял вчера, защо светят лампите? — попита Чавес, вдигнал очи към мансардния апартамент.

— Може би осветлението е с часовников регулатор, за да сплашва крадците? — запита се весело Джон.

— Това да не ти е Лос Анджелис.

— Тогава вътре сигурно има хора, Евгений Павлович. — Той сви с колата по друга улица.

„Добре, знаем, че Кога не е арестуван от местната полиция. Знаем, че Ямата командва парада. Известно ни е, че шефът на охраната му, Канеда, вероятно е убил Кимбърли Нортън. Знаем, че Ямата е извън града. И накрая виждаме, че в апартамента му свети…“

Кларк намери едно място, където да остави колата. Сетне с Чавес тръгнаха пеша, като най-напред обиколиха блока и проучиха какво е разположението и какви са възможностите им, тоест направиха онова, което се нарича предварителен оглед. Започнаха от приземния етаж и изглеждаха по-търпеливи, отколкото всъщност бяха.

— Има много неизвестни, приятел — прошепна Чавес.

— Аз пък мислех, че искаш да видиш нечии очи, Доминго — напомни Джон на партньора си.

„Той има необикновено безжизнени очи, изобщо не приличат на човешки“ — мислеше си Кога. Бяха черни и големи, ала привидно сухи и само го гледаха… Или може би просто ги бе насочил в тази посока и не искаше да ги отмести. Какъвто и да беше случаят, те изобщо не загатваха какво се крие зад тях. Бе чувал за Кийоши Канеда да се говори най-често като за ронин: историческа асоциация със самураите, загубили своя господар и неможещи да намерят друг, което се считало за изпадане в голяма немилост в онази епоха. Такива хора се превръщали в бандити или в нещо по-лошо, след като загубели връзка с принципите на бушидото, с които в продължение на хиляда години се изхранвала онази част от японското население, имаща право да носи и използва оръжия. Бившият премиер си припомни, че такива мъже, щом си намерели нов господар, комуто да служат, ставали фанатици, които дотолкова се страхували да не се върнат към предишното си положение, че били готови почти на всичко, за да избягнат тази съдба.

Докато гледаше в гръб човека пред телевизора, той разбра, че идеята е глупава и налудничава. Времето на самураите беше отминало. С него си бяха отишли и феодалите, които са ги управлявали, ала ето че този мъж седеше пред него, гледаше някаква самурайска драма по Ен Ейч Кей, отпиваше от чая си и поглъщаше всяка сцена. Той не реагираше по никакъв начин, сякаш хипнотизиран от силно стилизираната творба, която на практика представляваше японски вариант на американските уестърни от петдесетте: изключително опростени мелодрами за доброто и злото, само че героят, винаги лаконичен, винаги непобедим и винаги загадъчен, използваше меч вместо револвер. Да, в последния ден и половина научи, че този глупак Канеда си падаше по такива историйки.

Кога стана и тръгна обратно към библиотеката, което се оказа достатъчно, за да накара мъжа да извърне глава и да го погледне. „Куче пазач“ — помисли си той и си избра нова книга за четене, без да се обръща. При това мъчно преодолимо, особено при наличието на още четири, две от които сега спяха: едното в кухнята, а другото пред вратата. Политикът знаеше, че няма шанс да избяга. Може и да бе глупак, но от онези, от които предпазливите хора се страхуваха.

„Кой е Канеда в действителност?“ — питаше се Кога. Вероятно бивш якудза. У него не се забелязваха уродливите татуировки, които вълнуваха хората от тази група и с които нарочно се разграничаваха в една култура, налагаща единомислие, обаче в същото време показваха конформизъм в едно общество от бездомници. От друга страна, той просто си седеше в делови костюм и единствената стъпка към удобството беше разкопчаното му сако. Даже стойката му бе скована и изопната, забеляза Кога, самият той седнал пак с книга в ръка и наблюдаващ иззад нея човека, който го държеше в плен. Знаеше, че не може да му надвие в бой — така и не си направи труда да научи някое от бойните изкуства, за чието развитие родината му беше помогнала, а и онзи имаше застрашителни физически данни. Пък и не бе сам.