Том Клэнси - Дълг на честта

— Гото ли? И той е като всички останали. Другите го водят за носа… Или за друга част, ако слуховете за него са верни.

Номури се изкиска.

— Да, аз също чух разни истории. Все пак човекът е жизнен, нали? — Последва пауза. — Та може ли да наема пак някой от мотопедите ви днес?

— Вземете номер шест. — Селянинът му посочи. — Току-що свърших с поправката му. И внимавайте с времето. Довечера ще падне сняг.

Номури вдигна туристическата си раница.

— Ще ми се да направя няколко снимки на облачните планини за колекцията ми. Спокойствието е вълшебно и помага на мисленето.

— Само през зимата — заключи мъжът и поднови работата си.

Номури вече знаеше пътя и проследи реката Таки нагоре по една пътека, смръзнала се от студ и хванала скреж. Щеше да се чувства по-добре, ако проклетата четириколка имаше по-хубав шумозаглушител. Поне натежалият въздух щеше да помогне за смекчаване на звука или така се надяваше, когато пое нагоре по същия път, по който тръгна преди няколко дни. Малко по-късно вече гледаше надолу към планинската ливада, без да вижда нищо необичайно, и се питаше дали… Питаше се много неща. Ами ако войниците бяха попаднали на засада? „В такъв случай изгарям“ — каза си той. Но нямаше връщане назад. Настани се пак на седалката и се спусна по склона, след което спря според нарежданията по средата на сечището и свали качулката от червения си анорак. При по-внимателно оглеждане забеляза, че някои чимове са поразместени, видя и нещо като пътека, влизаща в горичката. В този момент се появи една самотна фигура и му махна да се приближи. Агентът на ЦРУ запали отново мотопеда и се отправи натам.

Двамата войници, които се изправиха пред него, не насочиха оръжия. Нямаше нужда. Лицата им бяха изрисувани, а маскировъчните им униформи му казваха достатъчно.

— Аз съм Номури — рече той. — Паролата е „Фокстрот“.

— Капитан Чека — представи се военният и му протегна ръка. — Работили сме с вашите и преди. Вие ли сте човекът, избрал мястото?

— Не, обаче аз го проверих преди два дни.

— Хубаво местенце за хижа. Даже видяхме няколко елена, макар и малки. Надявам се, че не сме в ловния сезон. — Забележката хвана Номури на тясно. Не беше помислил за такава възможност и не знаеше нищо за ловуването в Япония. — И така, какво ми носите?

— Това. — Той свали раницата си и извади клетъчните телефони.

— Занасяте ли ме?

— Японската армия има хубава апаратура за следене на военните комуникации. По дяволите, те са изобретили голяма част от техниката, която хората ни използват. Ала такива има всеки — ухили се Номури. — Закодирани са цифрово и покриват цялата страна. Дори тази й част. Има ретланслаторна кула на онази планина долу. При всички положения е по-безопасно, отколкото да използвате редовните си комуникативни средства. Сметката се плаща в края на месеца — добави той.

— Хубаво ще е да се обадя до вкъщи и да кажа на жена си, че всичко върви добре — разсъждаваше на глас Чека.

— Бих внимавал в това отношение. Ето номерата, на които можете да се обаждате. — Той му подаде един лист. — Този е моят. Този е на един човек, който се казва Кларк. А този е на друг агент на име Чавес…

— Значи Динг е тук? — обади се старши сержант Вега.

— Познавате ли ги?

— Свършихме една работа в Африка миналата есен — отговори Чека. — Получаваме много „специални“ задачи. Сигурен ли си, че трябваше да ни казваш имената им, приятел?

— Те са под прикритие. Може би ще е най-добре да говорите на испански. Тук не са толкова много хората, владеещи този език. Няма нужда да ви казвам да бъдете кратки в предаванията си.

Чека кимна и зададе най-важния въпрос:

— А как ще се измъкнем?

Номури се обърна й понечи да посочи, ала въпросната част от терена бе покрита с облаци.

— Там има проход. Тръгвате към него, после се спускате до един град, казва се Хиросе. Оттам ще ви поема аз, ще ви кача на влак за Нагоя и ще отлетите към Тайван или Корея.

— Проста работа. — Думите не бяха произнесени като въпрос, ала съмнението в отговора и така си пролича.

— Тук има двеста хиляди чужди бизнесмени. Вие сте единадесет испанци, опитващи се да продават вино, забравихте ли?

— Сега и аз бих пийнал малко кървавочервен пунш. — Чека изпита облекчение, че контактът му от ЦРУ е запознат с тяхната, а не с друга мисия. Не винаги ставаше така. — И сега какво?

— Ще чакате останалата част от бойната група. Ако нещо се обърка, обаждате ми се и потегляте. Ако вече не съм част от мрежата, обаждате се на другите. В случай че всичко отиде по дяволите, ще намерите друг изход. Би трябвало да имате паспорти, дрехи и…