Том Клэнси - Дълг на честта

— Остават пет минути — провикна се назад пилотът.

— Стани! — изрева сержантът на пасажерите. Самолетът пак се спускаше и един от членовете на специалния отряд за малко щеше да падне навън, когато се изправи. Придвижиха се назад към лявата врата, която сега бе отворена. Щом се закачиха за обезопасителните въжета, задният капак на двадесетметровия товарен сектор падна и двама редници от ВВС откачиха застопоряващите куки от складирания на платформи в средата товар. Глоубмастърът се спусна за последен път и през вратата Чека и Вега видяха призрачната долина под тях, както и извисяващата се планина вляво.

— Сто и петдесет метра — съобщи пилотът по вътрешната радиовръзка. — Да го направим.

— Вятърът изглежда благоприятен — рече вторият пилот, докато гледаше компютъра, контролиращ парашутните десанти. — Една минута.

Зелената лампичка до вратата за пасажерите светна. Сержантът беше завързан с предпазен колан през кръста, стоеше на вратата и препречваше пътя на рейнджърите. Той ги погледна изкосо.

— И да внимавате там долу, момчета.

— Извинявам се за свинщината — каза капитан Чека.

— Чистил съм и по-голяма мръсотия — ухили се сержантът. Освен това той си имаше редник за тази работа. Огледа обстановката за последен път. Специалният отряд стоеше в безопасност по местата си и никой не препречваше пътя на товара. Първото парашутно спускане щеше да се извърши от пилотската кабина. — Отзад всичко е чисто — докладва той по интеркома. След това се отдръпна от вратата, за да може Чека да заеме мястото си, да се хване с по една ръка от двете страни и да постави левия си крак точно на ръба.

— Десет секунди — обади се вторият пилот отпред.

— Прието, десет секунди. — Летецът посегна към освобождаващия ключ, като махна защитното капаче и постави палеца си на него.

— Пет.

— Пет.

— Три… две… едно… давай!

— Товарът е спуснат.

Отзад рейнджърите видяха как платформите се плъзнаха навън през приличната на пещерен вход врата. Самолетът силно се наклони откъм опашката, сетне пак се върна в хоризонтално положение. Секунда по-късно зелената лампичка на вратата започна да мига.

— Скачай, скачай, скачай! — надвика шума сержантът.

Капитан Диего Чека, служещ в специалните части на американската армия, стана първият американец, нахлул на японска територия, след като прекрачи прага и падна в тъмнината. След секунда обезопасителното въже разтвори парашута му и черният найлонов чадър се изду докрай само на деветдесет метра от земята. Силният и често болезнен първоначален тласък му донесе значително облекчение. Скокът от сто и петдесет метра превръщаше използването на резервен парашут в безполезно разточителство. Най-напред той погледна нагоре и вдясно от себе си и видя, че всички останали са във въздуха и парашутите им се отваряха един след друг, точно както неговият се изду току-що. Следващият му ход бе да насочи поглед надолу и да се огледа. Забеляза сечището и беше сигурен, че ще го улучи, но все пак дръпна едно от въжетата, за да избута част от въздуха от парашута с надеждата, че ще се приземи в средата му. Най-накрая освободи раницата си, която увисна на края на въжето на пет метра под него. Двадесет и седемте килограма екипировка щяха да паднат първи на земята и да намалят удара при приземяването му, стига да не тупнеше право върху проклетия товар и да не си счупеше нещо. За други мисли почти нямаше време, преди едва виждащата се долина бързо да изникне под него, за да го поздрави. Събрани крака, сгънати колене, изпънат гръб, претъркаляне при падането, внезапен, изкарващ въздуха от дробовете сблъсък със земята. В следващия момент той лежеше по лице и се мъчеше да прецени дали всичките му кости са невредими. След няколко секунди чу приглушените тупвания и изохквания на другите от командата, когато и те стигнаха до земята. Отпусна си цели три секунди, докато реши, че е малко или много цял, след което се изправи, откопча парашута от гърба си и се втурна да го сгъва. Като приключи с тази задача, Чека се върна, надяна очилата си за нощно виждане и повика хората си.

— Всички ли са добре?

— Успешен десант, сър. — Вега се появи първи, а след него се мъкнеха още двама. Останалите се насочваха насам и носеха черните си парашути.

— Да се залавяме за работа, рейнджъри.

Самолетът „Глоубмастър“ продължи почти право на юг, „топна си краката“ малко на запад от Номазу и без да се отделя от водата, задържа възможно най-дълго време между себе си и далечните Е-767 един пълен с възвишения полуостров. После сви на югозапад, за да се отдалечи още повече от тях, докато на триста и двадесет километра от японското крайбрежие не почувства, че е безопасно да се издигне пак до сигурна постоянна височина по пътническия въздушен маршрут G223. Оставаше единствено въпросът дали „танкерът“ КС-10, който трябваше да ги посрещне, щеше да се появи и да им позволи да завършат полета си до атола Куаджалейн. Едва тогава можеха да нарушат тишината в радиоефира.