Том Клэнси - Дълг на честта

— Улавям „отметки“ високо на десет часа — докладва пилотът, имащ предвид ярките импулси. Сигурно бяха пътнически самолети, летящи по редовните си маршрути. — Друго няма.

Вторият пилот, в случая жена, хвърли още един поглед на екрана. Радарната картина изглеждаше точно по плана: траекторията им следваше един много тесен черен коридор сред звездообразни червени и жълти лъчове, които показваха площите, покрити с отбранителни и контролни радари. Колкото по-ниско летяха, толкова повече се разширяваше черната сигурна зона, ала вече бяха на минималната височина за безопасен полет.

— Осемдесет километра до брега.

— Прието — потвърди пилотът. — Как си? — попита след секунда той. Проникването от ниска височина поставяше под напрежение всички, макар компютърен автопилот да боравеше с ръчките.

— Никакви проблеми — отговори тя. Не беше съвсем вярно, обаче от нея не се очакваше да каже друго. Най-опасното бе именно тук, над издигнатата радарна установка на Айкава. Тази най-слаба точка от периметъра на японската ниска въздушна отбрана представляваше проток между един полуостров и остров. Радарите по двата лъча почти покриваха сто и десет километровата просека, но те бяха стари, още от седемдесетте години, и не бяха обновявани след кончината на комунистическия режим в Северна Корея. — Спускам плавно — каза тя след малко и зададе на автопилота височина от двадесет и един метра. На теория можеха да летят безопасно на петнадесет метра, ако са над равна повърхност, ала самолетът им се движеше с мъка и затова ръката й бе върху страничния контролен лост, който допълваше илюзията, че се намират в истински изтребител. Ако забележеше дори риболовно корабче, щеше да й се наложи рязко да покачи височината, защото се опасяваше от сблъсък с върха на нечия мачта.

— Бряг на осем километра — оповести единият от електронните оператори. — Препоръчвам да се отклоним надясно, курс едно-шест-пет.

— Отклонявам се надясно. — Самолетът леко се наклони. В багажния сектор имаше само няколко илюминатора.

Старши сержант Вега зае едно от тях и видя как краят на крилото се гмурва към едва забележимата тъмна водна повърхност, изпъстрена на места от белите гребени на вълните. Гледката го накара да се обърне обратно. Така или иначе не можеше да помогне с нищо, а ако се забиеха и се преобърнеха, нямаше да има време да го осъзнае. Или поне така му бяха казали някога.

— Виждам брега — обади се летецът, който пръв съзря блестящите светлини благодарение на очилата си. Време беше да изключи автопилота и да помогне за управлението. — Поемам самолета.

— Пилотът поема самолета — потвърди вторият пилот, като отпусна ръка и си позволи дълбоко да си поеме дъх.

Те прекосиха бреговата линия между Оми и Ичифури. Щом сушата навлезе в полезрението им, самолетът започна да се издига. Автоматичната система за избягване на терена имаше три режима. Летецът избра този с надпис „Неравен“, който бе тежък за аероплана и още по-тежък за пътниците, но в края на краищата беше по-сигурен за всички.

— Какво става с техните „Ауакс“? — обърна се той към електронните оператори.

— Засякох импулси от един на девет часа, съвсем слаби са. Ако ни държите в ниското, всичко ще е наред.

— Вадете пликчетата за повръщане, момчета. — Сетне се обърна към сержанта от ВВС: — Десет минути.

— Десет минути — съобщи той на всички отзад. В този миг самолетът залитна надясно и се стрелна нагоре, с което избягна първата крайбрежна планина. После пак се спусна бързо, с което полетът заприлича на особено неприятно пътуване с увеселително влакче, и Хулио Вега си спомни как някога се закле, че никога повече няма да се подлага на подобно нещо. Наруши този обет много пъти и този път на земята отново имаше хора с оръжия. Сега обаче те не бяха колумбийски наркомани, а обучена професионална войска.

— Божичко, надявам се да ни осигурят две минути спокоен полет, за да се доберем до вратата — промълви той между две преглъщания.

— Не разчитай на това — каза капитан Чека, точно преди да оползотвори пликчето за повръщане. Така се постави началото на вълна от такива действия сред останалите рейнджъри.

Номерът беше да държат планинските върхове между себе си и радарните предаватели. Тоест да летят в долините. Сега „Глоубмастър“ се движеше по-бавно, с някакви си двеста и тридесет възла спрямо скоростта на вятъра, и макар да бяха със спуснати предкрилки и задкрилки и да имаха компютъризирана система за управление, това доведе до полет, в който нещо ги поваляше от едната страна и ги запращаше на другата, а положението им се менеше за секунди. Проекционният екран отгоре показваше планинския въздушен коридор, в който летяха, а пред очите на пилотите се появяваха червени предупредителни надписи, с които, вярно, автопилотът се справяше доста добре, ала не без да накара двамата авиатори отпред да се сковат от непресторен страх. Летците никога не се доверяваха истински на машинарията и сега върху контролните лостове пак лежаха две ръце, които, аха, да трепнат и да отнемат управлението от компютъра, но не… Чувстваха се почти като участници в изключително усложнен и рискован двубой с компютъра, опитващ се по свой си начин да се покаже по-смел от авиаторите, на които се налагаше да се доверят на микрочипове за неща, с които собствените им рефлекси не можеха да смогнат. Те се взираха в зелените назъбени линии, които изобразяваха цели планини, или по-точно планинска верига, мъхната по краищата заради дърветата, стигащи в повечето случаи до върховете; през повечето време линиите бяха доста над равнището на полета им до последната секунда, когато носът отскачаше нагоре, коремите им се мъчеха да го последват, ала в следващия миг самолетът пикираше отново.