Том Клэнси - Дълг на честта

Спътниковата връзка показа на Санди Рихтер и на колегите му, че мисията вероятно има успех. Тоест всички щяха да прекарат още часове в тренажора, докато наземните екипи подготвеха техните хеликоптери „Команч“ за действие. За съжаление това значеше прикрепяне на съвсем явни за радарите приспособления към крилата на всеки хеликоптер, както и резервоари за дълги преходи. Е, той го знаеше от самото начало, а и никой не си беше направил труда да го пита доколко идеята му харесва. В симулатора сега бяха въведени три сценария и екипажите, един по един, ги изпробваха: телата им се въртяха във всички посоки, като те изобщо не съзнаваха какво правят в истинския свят, докато тялом и духом бяха във виртуалния.

— Как, по дяволите, да го направим? — запита Чавес.

„Руснак не би оспорил точно така нарежданията“ — помисли си Шеренко.

— Само ви предавам заповеди от вашето управление — каза им той. — Зная също, че изчезването на Кога не е свързано с никоя официална служба.

— Значи подозирате Ямата? — попита Кларк. Тази информация стесняваше донякъде кръга на възможностите, както и правеше невъзможното просто опасно.

— Добро предположение. Знаете къде живее, нали?

— Виждали сме дома му от разстояние — потвърди Чавес.

— О, да… Снимките ви. — Майорът ужасно би искал да знае за какво са им, ала щеше да е глупаво да зададе такъв въпрос, пък и така или иначе не беше сигурно дали двамата американци знаят отговора. — Ако имате друг потенциал в страната, предлагам ви да се възползвате от него. Ние също използваме нашия. В Кога вероятно се крие политическото решение на тази криза.

— Ако има такова — подчерта Динг.

— Радвам се, че ще летя отново с вас, капитан Сато — рече вежливо Ямата. Поканата за пилотската кабина му достави удоволствие. Виждаше, че летецът е патриот, човек с доблест и умение, който наистина разбираше как стоят нещата. Колко жалко, че бе избрал такъв скромен път в живота си.

Сато свали слушалките си и се отпусна в пилотското си място.

— Хубаво ми действа малко промяна от канадските полети.

— Как вървят нещата там?

— Говорих с няколко началници на път за Япония. Твърдят, че американците са по-скоро объркани, отколкото нещо друго.

— Да. — Ямата се усмихна. — Те се объркват лесно.

— Можем ли да се надяваме на дипломатическо уреждане на проблема, Ямата-сан?

— Мисля, че да. Липсват им възможности да ни атакуват ефикасно.

— Баща ми е командвал разрушител в известен смисъл. Брат ми…

— Зная, познавам го добре, капитане. — Той забеляза, че при тази забележка очите на пилота проблеснаха от гордост.

— Синът ми пък е летец изтребител. Лети с „Ийгъл“.

— Е, дотук те се справят добре. Нали знаете, неотдавна свалиха два американски бомбардировача.

— Наистина ли? — Капитан Сато не бе чул новината.

— Американците изпитваха противовъздушната ни отбрана — обясни индустриалецът. — Но всъщност те са тези, които се провалиха.

— Вие се върнахте! — възкликна с известно удоволствие човекът, даващ мотопеди под наем.

— Да. — Номури се усмихна и кимна. — Вчера имах особено добър ден в службата. Няма нужда да ви казвам колко натоварващ може да е такъв „добър“ ден, нали?

Мъжът изсумтя в знак на съгласие.

— През лятото най-добрите ми дни са онези, когато не спя въобще. Моля да ме извините за вида — добави той. Беше човъркал по някои от машините си цяла сутрин, а за него тя започваше почти от пет часа. Същото важеше за Номури, ала по различни причини.

— Разбирам ви. Аз също въртя свой бизнес, пък кой работи повече от онзи, който работи за себе си, а?

— Мислите ли, че нашите дзайбацу го разбират?

— Не и онези, които съм срещал. Въпреки всичко вие сте щастливец, щом живеете в толкова спокойна местност.

— Не винаги е спокойна. Военновъздушните сили сигурно си правеха учения снощи. Един реактивен самолет прелетя съвсем наблизо и много ниско. Събуди ме и после така и не можах да заспя пак. — Той обърса ръцете си и като напълни две чаши с чай, предложи едната на госта си.

— Дозо — каза любезно Номури. — Сега те си играят на много опасни игрички — продължи той, като се чудеше какъв ли отговор ще получи.

— Пълно безумие, ама на кой му пука какво мисля аз? Сигурен съм, не и на правителството. Те се вслушват само в онези, „великите“. — Собственикът на машинарията сръбна от чая и огледа работилницата си.

— Да, и аз се тревожа. Надявам се Гото да може да намери изход от ситуацията, преди нещата да се изплъзнат изцяло от контрол. — Той хвърли поглед навън. Небето ставаше сиво и застрашително. Тогава чу определено гневно изсумтяване.