Том Клэнси - Дълг на честта

— Имаме.

— Чудесно. — Номури извади фотоапарата от раницата си и започна да снима забулената в облаци планина.

— Гледате Си Ен Ен на живо от Пърл Харбър — завърши репортерът и започнаха реклами. Аналитикът от разузнаването пренави касетата, за да я прегледа отново. Беше както удивително, така и напълно нормално, че можеше да получи такава жизненоважна информация толкова лесно. С течение на годините научи, че американските медии наистина управляваха страната. Толкова по-зле може би. Начинът, по който те раздухаха злополучния инцидент в Тенеси, разпали в цялата страна прибързани действия, сетне тласна родината му към същите и сега единственото хубаво нещо бе онова, което виждаше на телевизионния екран: два самолетоносача, продължаващи да стоят в сухите докове, други два, все още плаващи в Индийския океан според последния репортаж от тази част от света, и последните два от тихоокеанския флот, намиращи се в Лонг Бийч, също на сух док и неспособни да влязат в действие… На практика с това се изчерпваше въпроса за Марианските острови. Той трябваше да оформи експертизата си на разузнавач в няколко страници аналитична проза, но всичко се свеждаше до това, че Америка можеше да жегне страната му, обаче способността й да демонстрира истинска мощ вече принадлежеше на миналото. Този осъзнат факт означаваше, че вероятността за сериозна схватка в близкото бъдеще е малка.

Джексън не възразяваше, че е единственият пътник в самолета VC-20B. Човек свикваше с такова отношение, а и трябваше да признае, че служебните „птици“ на ВВС са по-добри от военноморските. Всъщност флотът нямаше много такива, а и онези, с които разполагаше, бяха предимно преустроени патрулни „Орион“, чиито турбовитлови двигатели постигаха малко повече от половината скорост на двумоторния служебен реактивен самолет. Само с един кратък престой за презареждане във военновъздушната база „Травис“ край Сан Франциско той взе разстоянието до Хавай за по-малко от девет часа и затова се чувстваше добре, докато непосредствено преди кацането в Хикъм не видя отблизо военноморската база и не забеляза, че „Ентърпрайс“ все още стоеше в сухия док. Първият задвижван с ядрена енергия самолетоносач и носител на най-достойното име в американския флот скоро щеше да излезе оттам. Външният му вид беше ужасен. Още повече че би било далеч по-добре да можеха да използват две излетателни палуби вместо една.

— Получи своя специален отряд, момче — прошепна на себе си Роби. И то онзи, за който всеки военноморски авиатор копнееше. Специален отряд 77, официално признат за основната въздушна сила на Тихоокеанския флот. Независимо че щяха да използват един самолетоносач, той бе негов и щеше да отплава право към опасността. Може би преди петдесет години това е било вълнуващо. Вероятно, когато основната ударна част на Тихоокеанския флот е плавала под командването на Бил Холси или Рей Спруънс, висшите военни са очаквали с нетърпение да я оглавят. Военните филми представяха нещата така, официалните корабни дневници също, ала сега Джексън, докато съзерцаваше своя отряд, се питаше дали всичко не е било само позиране. Дали Холси и Спруънс са загубили съня си, знаейки, че изпращат млади хора на смърт, или тогава светът е бил просто различна планета, на която войната се е смятала за толкова естествено събитие, колкото една епидемия от детски паралич — поредният бич за човечеството, принадлежащ вече на миналото. Да стане командир на специалния отряд 77 беше амбицията на живота му, обаче никога не бе искал да участва във война… Е, разбира се, трябваше да признае, че като млад мичман II ранг или даже още по-късно, като лейтенант, го привличаше идеята за въздушни битки, тъй като знаеше, че като американски военноморски авиатор той е най-добрият в света: идеално обучен, прекрасно екипиран и желаещ да се докаже някой ден. Но с течение на времето виждаше прекалено често как негови приятели умират при злополуки. Той свали самолет във войната в Персийския залив, отстрани още четири над Средиземноморието в една ясна и звездна нощ, ала тези четири бяха нещастен случай. Уби хора без никаква основателна причина и въпреки че никога не говореше за това пред други, включително и пред жена си, нещо отвътре го гризеше, че на практика го бяха подмамили да убие други човешки същества. Той нямаше вина, стана просто някаква принудителна грешка. За воините обаче войната през повечето време бе именно това, просто един огромен гаф. И ето че сега му се налагаше да участва в друг такъв гаф, вместо да използва специален отряд 77 така, както би трябвало, само да поддържа съществуването му, чрез което да предотвратява избухването на войни. Едничката му утеха в момента беше, че грешката, инцидентът, пак не бе негово дело.