Том Клэнси - Дълг на честта

„Ако желанията се сбъдваха с бързината на мисълта…“ — каза си той, когато самолетът спря придвижването си по пистата. Стюардът отвори вратата и подхвърли единствената чанта на Джексън на сержант от ВВС, който отведе адмирала до хеликоптер, чакащ го за следващия му полет, до главнокомандващия тихоокеанските сили адмирал Дейв Сийтън. Беше време да навлече професионалната си самоличност. Независимо дали бяха злоупотребили с него или не, Роби Джексън бе воин, готвещ се да поеме командването над други бойци. Той анализира съмненията и въпросите си и сега дойде време да ги остави настрана.

— После ще си платим скъпо за това — подхвърли Дърлинг и изключи телевизора с дистанционното управление.

Технологията бе разработена не за друго, а за рекламиране по време на бейзболни мачове. Преработка на системите „син екран“, използвани в киноиндустрията, развитите компютърни програми позволяваха използването й в преки предавания и по този начин можеше да се направи така, че фонът зад застаналия на мястото си батсман да изглежда като реклама на местна банка или автомобилен дистрибутор, докато в действителност там нямаше нищо повече от обичайното за бейзболни игрища зелено. В случая всеки репортер можеше да направи своето включване на живо от Пърл Харбър (разбира се, извън военноморската база) и за фон да има профилите на два самолетоносача, около които да летят птици и в далечината да се движат приличните на мравки силуети на докери. Картината изглеждаше не по-малко истинска от всичко останало на телевизионния екран, който в крайна сметка показваше само множество разноцветни точки.

— И те са американци — рече Джак. Освен това той сам ги принуди да го направят и отново предпази президента от политически рискованата задача. — Би трябвало да са на наша страна. Наложи се само да им го напомним.

— Ще мине ли? — Този въпрос бе по-мъчен.

— Не задълго, но може да се окаже достатъчно. Имаме хубав план. Трябва ни малко късмет, обаче вече на два пъти ни провървя. Важното е, че им показваме онова, което те очакват. Очакват двата самолетоносача да си останат там, както и осведомителните агенции да държат всички в течение. Разузнавачите по нищо не се различават от останалите, сър. Те си имат предварителни представи и когато ги видят реализирани в истинския живот, това просто затвърждава убеждението им, че са гениални.

— Колко човека трябва да убием? — поиска да знае президентът.

— Колкото е нужно. Не знаем точната цифра и ще се опитаме да я направим възможно най-малка… Но, сър, мисията е…

— Зная. Не забравяй, че имам представа от мисии. — Дърлинг затвори очи и си припомни школата за пехотинци във Форт Бенинг, щата Джорджия, когато беше минал едва половината му живот. Мисията стои на първо място. Този бе единственият начин, по който един лейтенант можеше да мисли, а сега той за пръв път осъзна, че и един президент трябва да мисли по същия начин. Изобщо не изглеждаше справедливо.

Нямаше много слънце толкова на север и по това време на годината, което устройваше подполковник Захариас. Полетът от „Уайтман“ до „Елмендорф“ трая едва пет часа и през цялото време цареше тъмнина, понеже бомбардировачът В-2А излизаше през деня само за да се покаже пред хората, а замисълът му бе съвсем друг. Той летеше наистина отлично и представляваше едно закъсняло доказателство, че идеята на Джак Нортроп от тридесетте години е била вярна: самолет, състоящ се изключително от криловидни повърхности, е възможно най-ефективната аеродинамична форма. Само че системите за управление на полета, нужни за такъв летателен апарат, се нуждаеха от компютърен контрол, за да има приемлива стабилност, а той се е появил точно преди смъртта на инженера. Поне е видял модела, ако не истинския самолет.

Почти всичко по него беше изпипано. Формата му позволяваше лесно съхраняване: в хангар, построен за един стандартен самолет, можеха да се поберат три. Изкачваше се почти като асансьор и тъй като можеше да лети постоянно на голяма височина, гълташе гориво по-скоро с чаши, отколкото с литри, или поне така обичаше да казва подполковникът.

Улученият В-1В бе почти готов да отлети обратно към „Елмендорф“. Щеше да го стори с три двигателя, което не представляваше особен проблем, след като полезният му товар нямаше да включва нищо повече от гориво и екипаж. Сега базата на Шемия използваха и други самолети. Три разузнавателни Е-ЗВ със системи „Ауакс“, изпратени от военновъздушната база „Тинкър“ в Оклахома, поддържаха непостоянен въздушен патрул, макар че островът си имаше свои радари, най-големият от които бе мощната система за засичане на ракети „Кобра Дейн“, построена през седемдесетте. Съществуваше теоретичната възможност японците да ударят острова с помощта на снабдителни самолети, повтаряйки по продължителност една израелска мисия срещу щабквартирата на ООП в Северна Африка, и въпреки че вероятността беше минимална, тя все пак трябваше да се вземе предвид.