Том Клэнси - Дълг на честта

— Виж как изтребителите им „Ийгъл“ се изместват, за да покрият зоната — забеляза на контролния си монитор старшият американски диспечер.

— Все едно са завързани с въже за разузнавателните — подхвърли събеседникът му. Той бе летец изтребител, пристигнал току-що от военновъздушната база „Ленгли“, щаба на Въздушното бойно командване, където задачата му беше да разработва тактически схеми за изтребителите.

Друго електронно табло показваше, че три от самолетите Е-767 са във въздуха. Два бяха на предни патрулни позиции, докато третият обикаляше наблизо, току до крайбрежието на Хоншу. Това не се очакваше. Ходът фактически бе предвидим, тъй като беше и най-умният. Всичките три разузнавателни самолета бяха пуснали съоръженията си вероятно на максимална мощност, понеже иначе не можеха да засичат системите „Стелт“.

— Сега вече знаем защо са улучили двата лансъра — рече мъжът от Вирджиния. — Могат бързо да преминават на високи честоти, и да осветяват целите за техните „Ийгъл“. Хората ни изобщо не са разбрали, че са стреляли по тях. Страхотно.

— Хубаво щеше да е, ако имахме няколко такива радара — съгласи се старшият въздушен диспечер.

— Но вече знаем как да ги надхитрим. — Военният от Ленгли смяташе, че вижда решението. Операторът не беше толкова сигурен.

— Ще видим след още няколко часа.

Санди Рихтер летеше дори по-ниско, отколкото транспортният С-17 се бе осмелил. Движеше се също по-бавно, само със сто и петдесет възла, и вече се беше уморил от любопитната смесица от напрежение и скука, която полетът над морето предлагаше. Предишната нощ той и другите два хеликоптера от ескадрата му се бяха добрали до „Западна Петровка“, поредната бракувана база за мигове край Владивосток. Приличният им сън там със сигурност нямаше да се повтори през предстоящите няколко дни. Сетне излетяха в 22,00, за да изиграят ролята си в операция ЗОРО. Всички хеликоптери сега имаха къси допълнителни крила за стабилизиране, както и по два резервни резервоара с гориво. И макар да им трябваха за такъв продължителен полет, те определено не бяха неуловими, въпреки че самите резервоари бяха направени от прозрачен за радарите стъклопласт като опит за известно подобряване на положението. Пилотът носеше нормалния си авиаторски гащеризон плюс надуваема спасителна жилетка. Тя беше по-скоро компромис с правилата за летене над водна повърхност, отколкото нещо истински полезно. Водата, намираща се петнадесет метра под тях, бе прекалено студена, за да издържат дълго. Прогони мисълта, доколкото можа, настани се добре в седалката и се съсредоточи върху полета, докато артилеристът отзад човъркаше съоръженията.

— Все още всичко е наред, Санди. — Екранът, отчитащ нивото на заплаха, продължаваше да е предимно черен, когато свиха на изток към Хоншу.

— Прието. — След тях, на по петнадесет километра дистанция, ги следваха още два команча.

Макар и малък и само хеликоптер, RAH-66A бе в известно отношение най-усъвършенстваният летателен апарат в света. В неговата сложна конструкция бяха поместени двата най-мощни компютъра, използвани някога при полет, като единият беше просто резерва, в случай че първият се повредеше. Основната им задача засега бе да съставят схема на радарния обхват, през който трябваше да проникнат, за да изчислят относителните си радарни характеристики спрямо известните или предполагаемите възможности на електронните очи, претърсващи сега зоната. Колкото повече се приближаваха до японска земя, толкова повече се уголемяваха жълтите сектори „може би“ и червените „определено засечен“.

— Втори етап — обади се тихо човекът от Въздушното бойно командване от борда на самолета с „Ауакс“.

Всички изтребители F-22 имаха заглушаващи апарати, за да могат по-добре да подчертаят възможностите на системите си „Стелт“ и при съответната команда те бяха включени.

— Не е много умно — разсъждаваше гласно японският диспечер. „Чудесно. Сигурно са разбрали, че можем да ги следим.“ Екранът му внезапно се осея с точки, пръчици и отблясъци, тъй като електронният шум, създаден от американските изтребители, размъти картината му. Имаше два начина да се справи с проблема. Най-напред увеличи още мощността: така до голяма степен щеше да опропасти опитите на американците. След това нареди на радара да започне да скача напосоки из честотите. Първата мярка се оказа по-ефикасна от втората, защото американските предаватели за активни смущения също пъргаво сменяха честотите. Мярката беше недостатъчна, но все пак обезпокоителна. Компютърният софтуер, който се занимаваше с истинското следене, се основаваше на предположения. Той започваше от известни или приблизителни координати на американските самолети и като знаеше границите на вариране на скоростта им, търсеше отразени сигнали, които да отговарят на основния им курс и скорост, точно както постъпи при бомбардировачите, проучвали веднъж отбранителната линия. Проблемът бе, че при развитата мощност пак засичаше птици и въздушни течения и разграничаването на истинските контакти ставаше все по-трудно, докато не натисна друг бутон, за да следи излъчванията на предавателя за смущения, който беше по-мощен от самите отразени сигнали. С тази допълнителна корекция той установи отново стабилен контакт с двата чифта мишени. Отне му едва десет секунди, което бе достатъчно бързо. Просто за да покаже на американците, че не са го измамили, операторът усили максимално мощността, превключи за кратко на управление на огъня и стреля по всичките четири американски изтребителя с достатъчна енергия, та ако електронните им системи не бяха защитени както трябва, изпратените радарни сигнали да възпламенят някои от тях. Помисли си, че това би било интересно сваляне на самолет, и си спомни как някога два немски изтребителя „Торнадо“ били унищожени, тъй като летели твърде близо до някаква FM радиопредавателна кула. За негово разочарование американците само се отдалечиха.