Том Клэнси - Дълг на честта

— Някой току-що пусна предаватели за смущения на североизток.

— Чудесно, точно навреме — отвърна Санди Рихтер. Един бърз поглед към екрана за нивото на заплаха показа, че му остават минути до влизането в жълт сектор. Почувства порив да разтърка лицето си, ала сега и двете му ръце бяха заети. Провери скалата за горивото и установи, че монтираните на косата греда резервоари са почти празни. — Откачвам допълнителните крила.

— Прието… Това ще помогне.

Рихтер махна предпазното капаче от ключа за изхвърляне на товар при авария. Той бе прибавен късно към корпуса на команча, обаче на някого най-сетне му беше хрумнало, че ако вертолетът ще е неуловим, то може би няма да е лошо да може да отстрани забележимите за радарите детайли по време на полет. Рихтер намали за малко скоростта и дръпна ключа, който запали избухливите болтове и изхвърли крилата с резервоарите им в Японско море.

— Сполучливо отделяне — потвърди седящият зад него авиатор. Екранът, сочещ нивото на заплаха, се промени веднага след изхвърлянето на товара. Компютърът внимателно следеше доколко неуловим е хеликоптерът. Носът пак се килна надолу и команчът възстанови крейсерската си скорост.

— Съвсем предвидими са, нали? — обърна се японският диспечер към заместника си.

— Мисля, че току-що го доказахте. И което е по-добре, току-що им доказахте на какво сме способни.

Двамата авиатори си размениха по един поглед. И двамата се бяха притеснявали от възможностите на американския изтребител „Рейпиър“ и сега заедно решиха, че могат да си отдъхнат. Застрашителен самолет беше и пилотите на изтребителите им „Ийгъл“ трябваше да се отнасят с уважение към него, но не и невидим.

— Предвидим отговор — каза американският оператор. — Пък и те току-що ни показаха нещо. Да го закръглим на десет секунди?

— Ще е на косъм, обаче са достатъчни. Ще стане — заяви полковникът от „Ленгли“ и посегна към кафето си. — А сега да подплатим тази идея. — На главния екран изтребителите F-22 се обърнаха пак на север и в края на обхвата на системите за ранно предупреждение „Ауакс“ японските F-15J сториха същото, контрирайки американската маневра като платноходи, борещи се с вятъра. Те се мъчеха да останат между американските изтребители и своите безценни Е-767, които след ужасните катастрофи преди няколко дни им станаха още по-скъпи.

Първото появяване на суша наистина беше добре дошло. Далеч по-маневрен от транспортните самолети, минали оттук предишната нощ, команчът си избра място, изцяло лишено от човешко присъствие, и започна да се провира през пукнатините в планинския терен, защитен от далечните разузнавателни самолети чрез масивни скали, през които даже техните мощни системи не можеха да проникнат.

— Не си намокрихме краката — обади се признателно човекът зад Рихтер. — Горивото ще ни стигне за четиридесет минути.

— Можеш ли да размахваш дълго ръце? — попита пилотът, който също се отпусна малко от факта, че летят над твърда земя. Ако станеше някакъв гаф, нямаше да е толкова лошо да хапнат ориз, нали? Екранът на шлема му показваше земята като зелени сенки, в които не се виждаха никакви светлини от улични лампи, коли или къщи: най-лошото от полета мина. Истинската мисия беше нещо, което бе успял да остави настрана. Предпочиташе в даден момент да го тревожи само едно нещо. Така човек живееше по-дълго.

Последният хребет се появи точно по плана. Рихтер намали скоростта и закръжи, за да определи ветровете, като се взираше надолу за хората, които го бяха предупредили да очаква. Ето. Някой изстреля зелена сигнална светлина и на системите му за нощно виждане тя му се стори ярка като пълна луна.

— ЗОРО-Водач вика ЗОРО-База, приемам.

— Водач, тук е базата. Удостоверявам голфигрище „Майк Зулу“, край — отговори му нечий глас с одобрителната парола, която му бяха казали да очаква. Рихтер се надяваше, че в челото на говорещия не е опрян пистолет.

— Прието. Край. — Той бързо се спусна спираловидно, като включи светлините на своя „Команч“ и си избра едно място близо до края на горичката, което изглеждаше почти равно. Щом хеликоптерът докосна земята, откъм дърветата се появиха трима мъже. Бяха облечени като американски войници и Рихтер си позволи да въздъхне, докато охлаждаше двигателите, за да ги изключи. Перката още не бе спряла да се върти, когато до резервоара на вертолета беше прокаран маркуч.

— Добре дошли в Япония. Аз съм капитан Чека.

— Санди Рихтер — представи се пилотът, докато слизаше.