Том Клэнси - Дълг на честта

Специалният отряд имаше възможността да го направи първи. Сержантът свързочник разгъна един спътников радиопредавател, насочи го по нужния азимут и излъчи петбуквен код, след което зачака потвърждение.

— Приземили са се благополучно — съобщи един майор на Джексън, който седеше на бюрото си в Националния военен команден център.

„Номерът ще е да ги изкараме оттам — помисли си адмиралът. — Всичко с времето си.“ Той вдигна телефона, за да се обади до Белия дом.

— Джак, рейнджърите са вътре.

— Браво, Роб. Трябваш ми — добави Райън.

— За какво? Тук имам много работа и…

— Веднага, Роби. — Линията замря.

Следващата точка от плана бе да преместят товара. Той беше паднал на двеста метра от формалната цел, а планът позволяваше доста по-голямо отклонение. Една по една, двойки рейнджъри напрягаха сили и пренасяха празни мехури за гориво нагоре до края на пояса от дървета, които граничеха с нещо като високопланинска ливада. Като свършиха с това, те прекараха един маркуч и източиха девет хиляди литра гориво JP-5 от един огромен гумен мехур в шест по-малки, подредени по двойки на предварително избрани места. Тази операция продължи един час, през който четирима от групата обикаляха непосредствените Околности за някакви признаци за човешко присъствие, ала откриха единствено следите от мотопед на четири колела, каквито бяха предупредени да очакват. Когато изпомпването приключи, огромният мехур за гориво беше сгънат и изхвърлен в една дупка, а сетне грижливо покрит с чим. След това трябваше да пренесат саморъчно солидния товар до нужното място и да го покрият с маскировъчна мрежа. Задачата отне още два часа и изстиска бойната група до границите на физическите й възможности, тъй като съчетаваше тежка работа и нарастващо напрежение. Слънцето скоро щеше да се покаже и местността не можеше да изглежда така, сякаш тук живееха хора. Операцията по прикриването ръководеше старши сержант Вега. Щом свършиха всичко, рейнджърите, намиращи се все още извън горичката, тръгнаха в колона към нея, като последният от тях заличаваше следите от присъствието им по тревата. Не беше идеално, обаче трябваше да мине. На зазоряване, в края на двадесетчасовия работен ден (за тях най-неприятния, който човек би могъл да измисли), те се намираха на посоченото място, нежелани гости в чужда земя, и най-вече трепереха от студ, нямащи възможност да си накладат огън, за да се стоплят, нито да хапнат нещо различно от студени провизии.

— По дяволите, Джак, имам си достатъчно работа там — каза Роби, докато минаваше през вратата.

— Вече не. С президента го обсъдихме снощи.

— Какво искаш да кажеш?

— Стягай си багажа. Поемаш командването на бойната група на „Стенис“. — На Райън му се искаше да се усмихне ведро на приятеля си, но не можа да се застави. Не и след като го излагаше на риск.

Новината закова Джексън на място.

— Сигурен ли си?

— Решено е. Президентът се подписа. Главнокомандващият тихоокеанските сили знае, адмирал Сийтън…

— Да, преди работех за него. — Роби кимна.

— Имаш два часа. На базата „Андрюс“ те чака един „Гълфстрийм“. Нуждаем се от човек, на когото са му ясни политическите ограничения в мисията — поясни съветникът по националната сигурност. — Можеш да вървиш по ръба, Роб, но не го прекрачвай. Трябва да се преборим със зъби и нокти.

— Разбирам.

Джак стана и се приближи до приятеля си.

— Не съм убеден дали ми харесва, че правя това…

— Такава ми е работата, Джак.

„Тенеси“ зае позицията си край японското крайбрежие и най-сетне намали скоростта си до нормалните при патрулиране пет възла. Капитан Клагет се забави нужните няколко секунди, за да установи точното местонахождение на една камениста гола скала, известна на моряците като Жената на Лот, след което потопи подводницата си до дълбочина сто и осемдесет метра. В момента сонарът не показваше нищо — малко странно за нормално натоварените морски пътища, но след четири дни и половина плаване с опасно висока скорост всички на борда изпитаха значително облекчение от затишието. Служителите от армията се бяха приспособили много добре и се присъединяваха към моряците в кроса им из ракетния отсек. Засега заповедите почти не се различаваха от онези, за които ракетоносната подводница бе построена: да не бъде засечена, както и да събира всякаква информация за маневрите на врага, извършващи се около нея. Не можеше да се нарече вълнуващо, ала само Клагет си знаеше колко важна е задачата им.