Том Клэнси - Дълг на честта

Така и стана. Човекът имаше почти неговия ръст и вече извадил патлака си, се отправяше към коридора, водещ до фоайето, като викаше нечие име и питаше нещо, ала неговите реакции също бяха малко бавни, оръжието му още сочеше към земята, а пред него се изправи мъж с вдигнат и готов за стрелба пистолет. Това беше последното, което виждаше в живота си. На Кларк му трябваше още половин минута, докато провери останалата част от луксозния апартамент, но намери само празни стаи.

— Евгений Павлович? — извика той.

— Ваня, насам!

Кларк се върна обратно, като същевременно хвърли бегъл поглед на двамата мъже, които уби, просто за да бъде сигурен. Знаеше, че ще запомни тези трупове, както помнеше всички останали, знаеше също, че щяха да се връщат постоянно в мислите му и че той щеше да се опитва да намери обяснение за смъртта им, както правеше винаги.

Кога седеше в стаята, невероятно блед, докато Чавес (Чехов) довършваше огледа. Мъжът пред телевизора не бе успял да освободи пистолета от кобура на рамото си. Кларк предположи, че е взел идеята от някой филм. Тези неща бяха дяволски безполезни, ако оръжието ти потрябва спешно.

— Вляво е чисто — рече Чавес, без да забравя, че трябва да говори на руски.

— Вдясно също. — Кларк си наложи да се успокои, докато гледаше човека край телевизора и се питаше кой от тези, които убиха, е бил отговорен за смъртта на Ким Нортън. Е, вероятно не беше онзи отвън.

— Кои сте вие? — запита Кога със смесица от шок и гняв, без да си спомни, че са се срещали и преди.

Преди да отговори, Кларк си пое дъх:

— Кога-сан, ние сме хората, които ви спасяват.

— Вие ги убихте! — Мъжът посочи с трепереща ръка.

— Може би ще поговорим за това по-късно. Бихте ли дошли с нас? Ние не представляваме опасност за вас, сър.

Кога не бе коравосърдечен. Кларк се възхищаваше на загрижеността му към убитите, които несъмнено не са му били приятели. Беше обаче време да го измъкнат бързо оттук.

— Кой беше Канеда? — поинтересува се Чавес. Бившият министър-председател посочи мъжа в стаята. Динг се приближи до него, за да му хвърли последен поглед, и съумя да не каже нищо, преди да обърне очи към Кларк с изражение, което само двамата можеха да разберат. — Ваня, време е да си вървим.

Приемникът му, отчитащ нивото на опасност, бавно се побъркваше. Целият екран бе в червено и жълто, женският глас му съобщаваше, че е засечен, ала в случая Рихтер смяташе, че може да прецени по-добре от компютъра. Хубаво беше да знаеш, че проклетите машинки не винаги са прави.

Самото пилотиране бе достатъчно трудно и въпреки че апахът може би притежаваше достатъчно маневреност за мисията, беше по-добре да си с RAH-66. По тялото му не личеше никакво видимо напрежение. Дългогодишната практика му позволяваше да се чувства удобно в бронираната кабина, подпрял десния си лакът на осигуреното за целта място, докато ръката му боравеше със страничния контролен лост. Главата му периодично се вдигаше към небето и очите му автоматически сравняваха истинския хоризонт с онзи, създаден от чувствителната апаратура на носа. Силуетът на Токио бе просто идеален за задачата му. Многобройните здания сигурно излъчваха всякакъв вид объркващи сигнали към самолетния радар, към който той се приближаваше, и даже най-добрата компютърна система не можеше да се справи с този хаос. Още по-хубаво беше, че имаше достатъчно време, за да направи всичко както трябва.

Щеше да измине повечето от пътя по реката Тоне, а от южната страна на реката имаше железопътна линия, по която се движеше влак, отиващ чак до Чоши. Влакът се носеше с повече от сто възла и той зае позиция точно над него; с едното око го наблюдаваше, а с другото следеше менящия се индикатор на екрана, предупреждаващ го за опасности. Поддържаше височина тридесет метра над върховете на електрическите стълбове и следваше с точност темпото на влака, застанал точно над последния вагон.

— Странна работа. — Операторът на „Ками“-2 забеляза ярък импулс, увеличен от компютърните системи, който се приближаваше към позицията на самолета му. Той се свърза по вътрешната линия със старшия диспечер. — Възможен нисколетящ, приближаващ се обект — докладва той, очерта ясно контакта и го прехвърли на апаратурата на командира на екипажа.

— Това е влак — отсече веднага човекът, като сравни координатите с насложената върху образа карта. Ето какви проблеми възникваха, когато летиш прекалено ниско с тези проклетии. Стандартният разграничителен софтуер, първоначално закупен от американците, бе преустроен, но не и до най-малките детайли. Въздушният радар можеше да засече всичко, което се движи, обаче нямаше достатъчно мощен компютър в целия свят, който да класифицира и покаже всички контакти, представляващи колите и камионите, каращи по шосетата под самолета. За да се изчисти хаосът от екраните, нищо, движещо се с по-малко от сто и петдесет километра в час не минаваше през пропусквателната компютърна система, но над сушата дори тази мярка не бе достатъчна, не и над държавата с най-добрите влакове в света. За да бъде сигурен, старшият оператор наблюдава „отметката“ няколко секунди. Да, движеше се по централната линия от Токио до Чоши. Невъзможно беше да е реактивен самолет. Теоретично погледнато, един хеликоптер би могъл да направи подобно нещо, ала ако се съдеше по слабите сигнали, вероятно ставаше разсейване от металния покрив на влака и може би частично отразяване от електрическите стълбове.