Том Клэнси - Дълг на честта

— Окончателно го свали, Санди.

— Прието. — Сега команчът бързо губеше височина, отправил се към многобройните шумове на крайбрежието. Температурата на двигателите пак бе нормална и Рихтер се надяваше, че не им е нанесъл непоправими щети. Колкото до другото, и преди беше убивал хора.

— „Ками“-2 трку-що изчезна от ефира — докладва свързочникът.

— Какво? — попита старшият диспечер, разсеян заради задачата си да пресрещне изтребителите.

— Погрешно радиосъобщение, експлозия или нещо такова, след което връзките просто секнаха.

— Почакайте така, трябва да насоча нашите „Ийгъл“.

Полковникът знаеше, че авиаторите във всички F-15Е сигурно са изнервени. Задачата им в момента бе да служат за примамка, да изтеглят японските изтребители „Ийгъл“ по-навътре в морето, докато „Светкавиците“ минат зад тях, за да отрежат подкрепящите ги разузнавателни самолети и да затворят капана. Най-хубавото засега беше, че третият Е-767 току-що изчезна от ефира. Значи другата част от мисията бе минала по плана. За разнообразие да стане нещо хубаво. А колкото до останалото…

— Втори, тук водачът, преминаваме към действие! — Полковникът включи осветяващите радари на тридесет километра от обикалящите разузнавателни самолети. Сетне отвори вратите на оръжейното вместилище, за да даде възможност на ракетите въздух-въздух от Атлантическия изпитателен полигон да засекат набелязаните жертви. И двете имаха приемащи радари и той ги изстреля едновременно. — „Лисица“-2, „Лисица“-2 атакува Северняка с два „Унищожителя“!

С отварянето на оръжейното вместилище „Светкавиците“ веднага станаха толкова незабележими, колкото един небостъргач. На пет отделни екрана се появиха ярки импулси, както и допълнителни предупреждения за скоростта и курса на новооткритите самолети. Последвалото съобщение от отговарящия за контрамерките оператор прозвуча като решаващия глас на съдбата:

— Осветяват ни от съвсем близко, курс нула-две-седем!

— Какво? Кой? — Той си имаше свои проблеми, тъй като неговите „Ийгъл“ се готвеха да изстрелят ракети към приближаващите се американци. „Ками“-6 току-що бе превключил на огневи режим, за да могат прехващачите да стрелят без прицелване, както сториха срещу бомбардировачите В-1. Старшият диспечер си каза, че вече не може да прекъсне процедурата.

Последното предупреждение прекалено закъсня, за да има някакво противодействие. Едва на осем километра двете ракети включиха собствените си насочващи радари. Те се носеха с коефициент три плюс спрямо скоростта на звука, работещите с твърдо гориво ракетни двигатели ги приближаваха към огромната радарна цел, а ракетните снаряди въздух-въздух AIM-120, известни на специалистите като „Унищожители“, бяха едни от най-великолепните оръжия от ново поколение. Пилотът най-сетне научи новината, докато слушаше канала за контрамерки. Той извъртя самолета наляво в опит за почти невъзможно спираловидно пикиране, но разбра, че усилията му са напразни, понеже в последната секунда видя жълтия пламък на ракетен снаряд.

— Попадение — прошепна си водачът на „Светкавиците“. — До останалите „Светкавици“, тук водачът. Севернякът е свален.

— Водач, тук Трети. Южнякът е свален — чу той в отговор.

„А сега е време да избием няколко тюленчета“ — помисли си полковникът, като използва особено жестокия жаргон на ВВС. Четирите „Светкавици“ се намираха между японския бряг и осем прехващача „Ийгъл“ F-15J. Малко по към морето от тях американските F-15Е сигурно обръщаха пак към крайбрежието, включваха радарите си и освобождаваха собствените си ракети за въздушен бой. Някои щяха да поразят целите, а онези японски изтребители, които оцелееха, щяха да побягнат към дома и да се натъкнат право на четиричленната му ескадрила.

Наземните радари нямаше как да забележат въздушния бой, който се разиграваше. Беше прекалено далеч и под радарния хоризонт. Все пак засякоха един самолет, носещ се към брега, който беше от техните, ако се съдеше по кода на приемно-предаващото устройство. После той замръзна във въздуха и устройството изгасна. В щаба за въздушна отбрана данните, записани от трите свалени разузнавателни самолета не подсказваха нищо, освен че войната, започната от родината им, сега бе съвсем реална и вземаше неочакван обрат.

— Зная, че не сте руснаци — заяви Кога, който седеше отзад с Чавес, докато Кларк шофираше.

— И защо си мислите подобно нещо? — попита невинно Джон.