Том Клэнси - Дълг на честта

Дъч Клагет реши, че току-що се е случило нещо интересно. Все още улавяха откъслечни сигнали от подводницата SSK в района им, ала който и да беше на нея, бе свил на север и се бе отдалечил от тях, с което позволи на „Тенеси“ да остане на поста си. Както правеха патрулиращите подводници, той се беше качил достатъчно близо до повърхността, за да извади електронно-комутационната си антена и да следи радарите на японските самолети през последните ден-два с цел евентуално да помогне на другите с наученото. Подводниците се занимаваха със събирането на електронна информация още преди Клагет да кандидатства за военноморската академия в Анаполис и сега в екипажа му имаше и двама електронни оператори, които наистина показваха дарба. Системите им за контролни приемания обаче бяха установили два контакта, които просто изчезнаха… Пуф! Сетне уловиха някакви разговори в радиоефира, които им звучаха развълнувано, като един по един гласовете се загубиха някъде на север от тях.

— Мислите ли, че току-що наваксахме в резултата, капитане? — попита лейтенант Шоу с очакването Клагет да знае, защото се предполагаше, че капитаните трябва да знаят всичко, макар това да не бе вярно.

— Така изглежда.

— „Контрол“, тук „Сонар“.

— „Контрол“ слуша.

— Приятелчето пак си поема въздух, курс нула-нула-девет, контактът вероятно е в конвергентна зона — предположи главният сонарен оператор.

— Ще започна проследяване — каза Шоу и се отправи назад към таблото.

— И така, какво е станало? — поинтересува се Дърлинг.

— Свалихме три от радарните им самолети, а ударната група унищожи патрула им от изтребители. — Моментът обаче не бе подходящ за злорадстване.

— Това ли е най-деликатната част?

— Да, сър. — Райън кимна. — Нужно ни е да останат объркани малко по-дълго време, но засега те знаят, че нещо става. Съзнават…

— Съзнават, че в крайна сметка войната може да се окаже истинска. Някакви новини за Кога?

— Още не.

Беше четири сутринта и на тримата мъже умората им личеше. Кога бе преодолял засега стреса си и се мъчеше да използва ума, а не емоциите си, докато двамата му домакини (за своя изненада, той мислеше за тях именно като за такива) го разкарваха наоколо с колата си и се питаха дали постъпиха умно, като оставиха жив пазача пред апартамента на Ямата. Досега би трябвало да се е раздвижил. Дали щеше да повика полиция? Или някой друг? До какво ли щеше да доведе тазвечершното приключение?

— Откъде да зная дали мога да ви се доверя? — попита Кога след продължително мълчание.

Кларк стисна волана толкова силно, че остави отпечатъци върху пластмасата. Само филмите и телевизията предизвикваха такива тъпанарски въпроси. В тези „средства за информация“ шпионите правеха всякакви засукани неща с надеждата да надхитрят не по-малко надарените противници, срещу които се бяха изправили. В действителността бе различно. Планираш операциите толкова просто, колкото можеш, тъй като дори най-простите неща могат да те провалят. А ако съперникът ти е чак толкова гениален, няма дори да знаеш кой, по дяволите, е той. Да подмамиш пък хората да сторят всичко, което ти се иска, се получава само ако предоставиш на противника една-единствена възможност и даже тогава по-често става така, че той пак прави нещо неочаквано.

— Ние току-що изложихме живота си на опасност заради вас, но добре, недейте да ни вярвате. Не съм толкова тъп, че да ви нареждам какво да правите. Не познавам достатъчно добре политиката ви, за да го правя. Това, което ви казвам, е съвсем просто. Ще предприемем някои действия… Какви са всички те, и без това не знам, така че не мога да ви кажа. Искаме да прекратим тази война с най-малко насилия, обаче насилие ще има. Вие също искате войната да приключи, нали?

— Разбира се, че го искам — каза Кога, чиито обноски не бяха се подобрили от изтощението.

— Тогава направете онова, което смятате за най-добре. Вижте, господин Кога, не е задължително да ни вярвате, ала ние несъмнено трябва да ви се доверим, че ще постъпите така, както е най-добре за вашата и за нашата страна. — Думите на Кларк, колкото и гневни да бяха, се оказаха най-добрият избор.

— Хм. — Политикът обмисли казаното. — Да, наистина е така, нали?

— Къде желаете да ви оставим?

— Пред дома на Кимура — отвърна моментално Кога.

— Добре. — Кларк издири адреса на картата и сви по шосе-122, за да се отправи натам. После си напомни, че тази вечер научи нещо изключително важно и че след като закараше този човек до сравнително безопасното място, преди всичко трябваше да изпрати информацията до Вашингтон. Пустите улици го улесняваха и въпреки че му се щеше да изпие едно кафе, за да бъде нащрек, те стигнаха само за четиридесет минути до пренаселения квартал с мънички вилички, където живееше служителят на Министерството на международната търговия и промишлеността. Вътре вече светеше, когато те спряха пред къщата и просто пуснаха Кога да отиде до вратата. Исаму Кимура му отвори и покани госта си вътре, а устата му зееше почти колкото портата на дома му.