Том Клэнси - Дълг на честта

„Кой ли е измислил, че тези хора не показват чувствата си?“ — запита се Кларк.

— Според теб кой е информаторът? — обади се Динг от задната седалка.

— Браво… И това не ти е убягнало.

— Хей, аз съм единственият висшист в тази кола, господин К. — Динг разтвори компютъра, за да изготви съобщението за „Ленгли“, което пак щеше да мине през Москва.

— Какво са направили?! — изръмжа Ямата в слушалката.

— Положението е сериозно. — Обаждаше се генерал Арима и самият той току-що бе научил новината от Токио. — Те унищожиха въздушната ни отбрана, след което просто си отидоха.

— Как? — искаше да знае индустриалецът. Не бяха ли го уверили, че самолетите „Ками“ са непобедими?

— Още не знаят как, но ви казвам, че нещата са много сериозни. Сега те могат да нахлуят на японските острови.

„Мисли!“ — заповяда си Ямата и разтърси глава, за да разчисти паяжините от мозъка си.

— Генерале, те все още не могат да нахълтат на островите ни, нали така? Могат да ни ужилят, ала не са способни истински да ни наранят и докато имаме ядрени оръжия…

— Освен ако не пробват нещо друго. Американците не действат така, както ни накараха да очакваме.

Тази забележка жегна бъдещия губернатор на Сайпан. Днес би трябвало да е денят, в който да започне кампанията си. Е, вярно, надцени ефекта на действията си върху американските финансови пазари, обаче те наистина парализираха американския флот и окупираха островите, а Америка нямаше възможности да щурмува дори един от Марианските острови, нито пък имаше политическа решителност, за да предприеме ядрена атака срещу родината му. Следователно продължаваха да водят в резултата. Можеха ли да очакват, че Америка няма да окаже известна съпротива? Не, разбира се. Ямата взе дистанционното и включи телевизора. Успя да хване началото на „Водещите новини“ по Си Ен Ен и ето, на екрана бе американската кореспондентка, застанала на самия край на някакъв пристан, а зад нея се виждаха два американски самолетоносача, които продължаваха да са в доковете, все още неспособни да Сторят каквото и да било.

— Какво казва разузнаването за Индийския океан? — попита той генерала.

— Двата американски самолетоносача още са там — увери го Арима. — Вчера са ги видели както в пряк контакт, така и на радара, на четиристотин километра от Шри Ланка.

— Значи не могат истински да ни наранят, нали така?

— Ами не, всъщност не могат — призна генералът. — Трябва обаче да дадем други разпореждания.

— Предлагам тогава да ги дадете, Арима-сан — рече Ямата с толкова вежлив тон, че думите му прозвучаха като злъчна обида.

Най-лошото бе, че не знаеха какво се е случило. Данните от трите свалени самолета „Ками“ приключваха с унищожаването на „Ками“-2. Всичката им останала информация се основаваше по-скоро на заключения, отколкото на факти. Наземните контролни станции бяха приемали предаванията на „Ками“ четири и шест и сетне излъчванията бяха секнали в една и съща минута. Не забелязаха никакво явно безпокойство у някой от трите радарни самолета. Те просто спряха да предават и от тях останаха само останки, носени от развълнувания океан. Колкото до изтребителите… Е, тук поне имаха записи на разговорите в радиоефира. Те траеха по-малко от четири минути. Първо самоуверените, професионално лаконични забележки на летците, приближаващи към целите, сетне множество възклицания „Какво?!“, последвани от бързи нареждания да задействат радарите си и съобщения, че са осветени. Един пилот докладва, че е ударен, веднага след което изчезна от ефира… Но ударен от кого? Как бе възможно същите самолети, унищожили трите „Ками“, да свалят и изтребителите? Американците разполагаха само с четири от новите и скъпи F-22, които разузнавателните самолети следяха. Каква зла магия… Ето къде беше проблемът. Не знаеха.

Специалистите по противовъздушна отбрана и инженерите, разработили най-добрите в света въздушни радарни системи, клатеха глави, свеждаха очи, тъй като изпитваха неимоверен срам, без да знаят защо. От построените десет такива самолета пет бяха унищожени, имаха само още четири на разположение и единственото, което знаеха със сигурност, бе, че вече не можеха да рискуват и да ги пуснат над морето. Дадени бяха също нареждания да разгърнат във въздуха чакащите в готовност разузнавателни Е-2С, които самолетите Е-767 бяха заменили, ала те представляваха американски модел с по-малко способности и военните трябваше да приемат факта, че по незнаен начин въздушната отбрана на страната им беше жестоко компрометирана.