Том Клэнси - Дълг на честта

— Интересно отбеляза веднага Джоунс. Следите бяха само от няколко минути, но се виждаха две дири, вероятно оставени от повече от два кораба в стегнат строй, които вдигаха шум и в чийто курс имаше промяна леко на север.

— Това са кораби, няма съмнение — заяви Бумър. — Тук като че ли има туптящи импулси… — Той млъкна, когато Джоунс огради още една следа с червено.

— А това са оборотите на винта. Тридесет и няколко възла, което значи, че говорим за бързащи за някъде бойни кораби. — Джоунс отиде до телефона и се обади на командващия тихоокеанските подводници. — Барт? Рон се обажда. Тук възникна нещо. Става дума за ескадрата от разрушители, която се въртеше около Паган.

— Какво за нея? — попита Манкузо.

— Изглежда, правят скоростен преход на север. Имаме ли някой, който да ги чака там? — Тогава Джоунс си спомни исканите няколко справки за водите около Хоншу. Манкузо не му казваше всичко, което можеше да се очаква при оперативни проблеми. Цивилният реши, че едно избягване от въпроса ще е истинският отговор.

— Можеш ли да предвидиш курса им?

„Бинго!“

— Дай ни малко време, да речем, час. Данните са все още малко мъгляви, капитане. — Той забеляза, че събеседникът му не се разочарова кой знае колко от отговора. — Слушам, сър. Ще ви държим в течение.

— Добра работа, Рон.

Джоунс остави слушалката и се огледа.

— Старшина? Да започнем с проектирането на траектория за тези следи. — Някъде на север някой ги причакваше. Запита се кой ли може да е и стигна до един отговор.

Сега времето работеше за противника. Хироши Гото откри съвещанието на кабинета в десет сутринта местно време, а във Вашингтон, където бяха представителите му за преговорите, бе полунощ. Явно беше, че американците се включваха в борбата, макар някои хора в залата да смятаха, че това би могло да е само дипломатическа тактика, че те трябваше да демонстрират малко сила, за да ги приемат на сериозно на масата за преговори. Вярно, бяха ужилили лошо въздушната им отбрана, ала нищо повече. Америка не можеше и нямаше да предприеме систематични атаки срещу Япония. Рисковете бяха твърде големи. От една страна, Япония имаше ракети с ядрени глави. От друга, японците разполагаха с усъвършенствана система за въздушна отбрана въпреки събитията от изминалата нощ, а и всичко се свеждаше до проста аритметика. Колко бомбардировача имаха американците? Колко биха могли да нападнат страната им даже ако нямаше какво да ги спре? Колко време щеше да отнеме една такава бомбардировъчна операция? Притежаваше ли Америка политическа решителност, за да я предприеме? Членовете на кабинета смятаха, че отговорите на всичките тези въпроси са благоприятни за родината им, тъй като очите им все още бяха отправени към крайната цел, криещата се зад нея бляскава награда просветваше пред тях, а и всички в залата имаха нещо като покровители, които се грижеха да придават нужната насока на нещата. С изключение на Гото, осъзнаха те, чийто покровител в момента се намираше другаде.

Засега посланикът във Вашингтон щеше да протестира разпалено срещу атаката на американците над Япония и да отбележи, че този ход не помага с нищо и че няма да има повече отстъпки, докато те не прекратят действията си. Щеше да изтъкне също, че всякакво нападение над японските острови ще се счита за грешка с изключително тежки последици. В края на краищата Япония не бе атакувала пряко жизненоважни за Америка райони… все още. Тази заплаха, завоалирана съвсем фино, със сигурност щеше да внесе малко разум в ситуацията.

Гото изрази с кимване съгласието си относно предложенията, като му се щеше шефът му да е наблизо и да го подкрепи, но знаеше, че Ямата вече го е прескочил и е разговарял направо с началниците от отбраната. Щеше да си поговори с Райзо по този въпрос.

— Ами ако се върнат? — попита той.

— Тази вечер отбранителните ни части ще са максимално бдителни, а когато разрушителите заемат постовете си, те ще бъдат непреодолими както преди. Да, те демонстрираха малко сила, но дори още не са прелетели над територията ни.

— Трябва да направим нещо повече — рече Гото, като си спомни инструкциите. — Можем да окажем по-голям натиск върху американците, като обявим публично решаващите ни оръжия.

— Не! — възрази веднага един министър. — Това ще доведе до хаос тук!

— То ще предизвика хаос и там — отговори му Гото някак немощно или поне на останалите от кабинета им се стори така. Те отново забелязаха, че той произнасяше мислите и заповедите на някой друг. Знаеха кой е въпросният човек. — Ще ги принуди да променят тона на преговорите.