Том Клэнси - Дълг на честта

„И ето ме тук — каза си Кларк, — чужд шпионин, прикриващ се зад самоличност на лице от трета страна. Правя неща в разрез с Женевските протоколи за цивилизована война, което пък само по себе си е загадъчно понятие.“ Нямаше и дванадесет часа, откакто помогна за убийството на петдесет човека, и при все това сега се връщаше с кола под наем в столицата на врага и единствената му непосредствена грижа бе да не забрави да кара в лявото платно и да избегне сблъсък с всички тези хора, пътуващи към работата си, които смятаха, че ако между теб и колата пред теб има повече от десет метра, значи не си в крак с движението.

Всичко се промени коренно на три преки от хотела им, когато Динг съзря една неправилно паркирана кола със спуснат сенник. Знак, че Кимура искаше да се срещнат спешно. Извънредният сигнал подейства като един вид уверение, че всичко не е някакъв извратен сън. Опасността отново се появи в живота им. Поне имаше нещо реално.

Въздушните операции бяха започнали веднага след зазоряване. Сега на борда имаше четири пълни ескадрили с изтребители „Томкет“ F-14 и още четири с „Хорнет“ F/A-18, както и четири самолета „Хоукай“ Е-ЗС. Обичайните спомагателни самолети бяха засега в базата на Мидуей и специалната команда на единствения самолетоносач за момента щеше да използва тихоокеанските острови като помощни опорни пунктове за пътуването на запад. Първата точка от дневния ред беше отработване на презареждане във въздуха от „танкери“ на ВВС, които също щяха да последват флотилията на запад. Веднага щом задминаха Мидуей, се установи постоянен боен въздушен патрул от четири самолета, макар и без обичайния ескорт от няколко „Хоукай“. Разузнавателните Е-2С създаваха много електронен шум, а основната задача на съкратената бойна група бе да остане незабелязана, макар че при „Джони Реб“ се налагаше да направят невидим предмет с размерите на островен бряг.

Санчес беше в сектора за въздушни операции. Имаше за задача да превърне очевидно равната предстояща битка в предварително решена. Идеята за честно сражение му бе толкова чужда, колкото на всеки друг в униформа. Човек трябваше само да се огледа, за да разбере защо. Той наистина познаваше хората, работещи тук. Не познаваше обаче авиаторите на островите и друго не го интересуваше. Може и да бяха човешки същества. Може и да имаха жени, деца, къщи, коли и всички останали обикновени неща, които всеки човек с флотска сиво-кафява униформа притежаваше, ала това нямаше значение за командира на авиогрупата. Санчес не би наредил или простил такива филмови фантасмагории като хабенето на муниции по парашутисти (те и без това бяха прекалено трудни за улучване), но трябваше да свали самолетите им, което в епохата на ракетите най-често означаваше, че летецът вероятно няма да има възможността да се катапултира. За щастие, в съвремието беше изключително трудно да видиш мишената си като нещо по-голямо от точка, която си длъжен да хванеш в кръгчето на проекционния екран на системата за управление на огъня. Така нещата много се улесняваха, а ако от останките изникнеше парашут, той нямаше нищо против да си затвори очите за свой колега авиатор, стига онзи да не може да нарани някой от хората му.

— Кога е изчезнал — уведоми ги Кимура с настоятелен глас и пребледняло лице.

— Арестуван ли е? — попита Кларк.

— Не зная. Дали нямаме някой във вашата организация?

Джон придоби страшно суров израз.

— Знаете ли как постъпваме с предателите? — Всички знаеха. — Моята страна също зависи от този човек. Ще се заемем с въпроса. Сега си вървете.

Чавес го проследи как се отдалечава, преди да се обади:

— Изтичане на информация ли?

— Възможно е. Възможно е също хората, командващи парада, да не желаят никакви външни опозиционни лидери да оплескват нещата в момента. — „Сега пък станах политически аналитик“ — каза си Джон. Е, той беше и напълно признат журналист от информационната агенция „Интерфакс“. — Какво ще кажеш да посетим посолството ни, Евгений?

Шеренко се готвеше да излиза за своя си среща, когато двамата мъже се появиха на вратата на кабинета му. За един кратък миг си помисли колко необичайно беше това събитие: двама агенти на ЦРУ, влизащи в руското посолство за делова среща с руската Служба за външно разузнаване. Сетне се запита какво би ги накарало да го сторят.

— Какво има?

— Кога е изчезнал — пое отговорът Джон Кларк. Майор Шеренко седна и покани посетителите си да седнат в кабинета му. Нямаше нужда да им казва да затворят вратата. — Може ли да е станало съвсем случайно, или някой се е разприказвал?