Том Клэнси - Дълг на честта

— Прибери светкавицата и си вземи фотоапарата — заповяда Кларк.

— Защо?

— Ние сме журналисти, забрави ли? — каза той този път на руски.

Ръцете на Динг трепереха достатъчно силно, за да срещне трудности при разглобяването на светкавицата, но Джон не си помръдна пръста да му помогне. На всеки му трябваше малко време, за да превъзмогне този вид чувства. В края на краищата не бяха убили злодеи, заслужаващи да умрат. Отнеха живота на хора, неразличаващи се по нищо от тях и обрекли се на смърт чрез клетвите си да служат на човек, който не заслужаваше предаността им. Чавес най-сетне измъкна един фотоапарат, избра стомилиметров обектив за своя „Никон“ F-5 и последва шефа си навън. Малкото фоайе на хотела вече гъмжеше от хора, почти всичките японци. „Клерк“ и „Чехов“ минаха директно между тях и се затичаха през магистралата към оградата, заобикаляща летището, откъдето започнаха да снимат. Бъркотията беше достатъчно голяма, че да минат цели десет минути, преди да се появи полицай.

— Какво правите! — По-скоро обвинение, отколкото въпрос.

— Ние сме репортери — обясни „Клерк“ и подаде документите си.

— Спрете веднага това! — нареди им ченгето.

— Нарушаваме ли някакъв закон? Бяхме в хотела оттатък пътя, когато стана всичко. — Иван Сергеевич се обърна и се взря в японеца. След кратка пауза рече: — О! Да не би американците да са ви нападнали? Искате ли филма ни?

— Да! — каза служителят на реда, осъзнал се внезапно. Той протегна ръка, благодарен за моменталното им съдействие към официалната власт, която представляваше.

— Евгений, дай веднага филма си на човека.

„Чехов“ пренави филмчето и като го извади, го подаде на непознатия.

— Моля ви, върнете се в хотела. Ще ви потърсим, ако ни потрябвате.

„Сигурен съм, че ще го направите.“

— Четиристотин и шестнадесета стая — уведоми го Кларк. — Наистина ужасно! Дали има оцелели?

— Не зная. Сега си вървете, моля ви — рече полицаят и след малко им махна от другата страна на пътя.

— Бог да им е на помощ — каза сериозно Чавес на английски.

Два часа по-късно един спътник КН-11 премина над местността, като инфрачервените му камери проучиха внимателно и цялата околност на Токио. Специалистите по фоторазузнаване в Националната разузнавателна служба веднага забелязаха двата тлеещи пожара и самолетните части, разпръснати в безпорядък около тях. Те отбелязаха с немалко задоволство, че два самолета Е-767 бяха гризнали дървото. На тях бяха летели предимно служители на ВВС и тъй като бяха далеч от тази човешка касапница, виждаха само две улучени мишени. Картината се препредаваше на живо до няколко места. В оперативния отдел на Пентагона решиха, че първата фаза от операция ЗОРО е минала горе-долу както я планираха. Биха казали и „както се надяваха“, но така можеше да им секне късметът. „Да — помислиха си те, — ЦРУ не е съвсем безполезно.“

В Пърл Харбър беше тъмно. Напълването на сухия док отне десет часа, като при това съкратиха времето малко повече, отколкото е наистина безопасно, ала войната имаше различни правила за сигурност. След като шлюзът бе вдигнат, „Джон Стенис“ излезе от дока с помощта на два големи пристанищни влекача и като зави, остави зад гърба си „Ентърпрайс“. Пристанищният лоцман неспокойно изкара кораба за рекордно кратко време, след което го върнаха на брега с хеликоптер, и преди полунощ „Джони Реб“ плаваше в открито море и се отдалечаваше от нормалните корабни маршрути в западна посока.

Екипът за разследване на аварии дойде почти веднага от дирекцията в Токио. В смесената група, състояща се от военни и цивилни лица, последните можеха да дадат по-добра експертиза, защото в действителност ставаше дума за пътнически самолет, преустроен за военни цели. „Черната кутия“ (боядисана всъщност в крещящо оранжево) на „Ками“-5 беше открита за няколко изпълнени с късмет минути, макар тази на „Ками“-3 да се оказа по-трудна за намиране. Откараха я обратно до токийската лаборатория за анализи. Проблемът на японската армия бе доста по-голям. Два от безценните им десет разузнавателни самолета Е-767 вече ги нямаше, а още един се намираше в сервизен хангар за основен ремонт и обновяване на радарните му системи. Значи оставаха седем и да има постоянен пост от три щеше да е невъзможно. Съвсем проста аритметика. Всеки самолет трябваше да се поддържа, а екипажите се нуждаеха от почивка. Даже при девет действащи самолета да се държат три постоянно във въздуха, още три на земята и други три в пълна готовност беше убийствено и пагубно за хората и апаратурата. Възникна и въпросът за сигурността на самолетите. Член на следствения екип откри съобщението за неизправност във всички 767 и прецени, че то важеше и за модела, преустроен от японците за въздушна радиоелектронна война. Системите за автоматично приземяване бяха изключени незабавно и естественото първоначално заключение на цивилните следователи беше, че пилотите на самолетите, вероятно изтощени от продължителните патрулни полети, са ги пуснали при кацането. Старшият униформен служител се изкушаваше да приеме версията, като се изключеше едно: малко авиатори обичаха системите за автоматично приземяване, а и най-малко пък военните летци щяха да поверят самолетите и живота си на нещо, действащо с микрочипове и софтуер. При все това трупът на пилота на „Ками“-3 беше открит с ръка върху лоста за форсаж. Нямаше голяма логика, ала така говореха доказателствата. По всяка вероятност противоречие в софтуера, някъде по системата… Глупава и вбесяваща причина за загубата на два безценни самолета, въпреки че случаят не бе без прецедент в епохата на компютърно управляваните полети. Засега истината беше, че те можеха да поддържат постоянен патрул от само два самолета, макар и винаги да имаха трети, готов да се вдигне при първо нареждане.