Том Клэнси - Дълг на честта

— Предкрилки и задкрилки на двадесет и пет градуса — каза той.

— На двадесет и пет градуса — потвърди вторият пилот и посегна към ръчката, която задвижваше задкрилките и предкрилките при приземяване. Така крилата се повдигаха допълнително и се контролираше намаляващата скорост.

— „Ками“-3 във финална фаза, пистата се вижда — обади се пилотът, като този път използваше радиостанцията за връзка с наземния диспечер, който до този момент излишно го бе направлявал. От контролната кула му отговориха и той стисна малко по-здраво ръчките, като повече обмисляше леките контролиращи движения, приспособяваше се към ниските ветрове и оглеждаше внимателно за някой евентуално незабелязан самолет в забраненото въздушно пространство. Знаеше, че повечето самолетни катастрофи стават при кацане и именно затова екипажът трябваше да е особено бдителен по това време.

— Ясно — рече Чавес и в гласа му нямаше никакви емоции, докато заповядваше на съвестта си да кротува. Родината му беше във война. Хората в самолета носеха униформи, следователно избиването им е разрешено и точка по въпроса. Просто бе прекалено лесно, макар че си спомняше първия път, когато уби… И все пак, като погледнеше назад, тогава също всичко мина твърде лесно за едно убийство. Спомни си с мимолетно чувство на срам, че тогава всъщност изпита въодушевление.

— Искам една гореща вана и масаж — позволи си да каже нещо лично вторият пилот на три километра от пистата, докато очите му шареха навсякъде. — Вдясно всичко е чисто. Пистата е чиста.

Пилотът кимна и посегна към лостовете за газта, върна ги в изходно положение и така въздушното триене накара самолета да забави още повече до предвидената скорост за кацане от 145 възла. Летяха високо поради допълнителното гориво, което „Ками“ имаше. То винаги натежаваше.

— Два километра, всичко е нормално — обади се вторият пилот.

— Сега — прошепна Чавес. Цилиндричното продължение на светкавицата лежеше на рамото му, насочено почти като цев на пушка или по-скоро като противотанково оръжие към носа на приближаващия се самолет. Сетне пръстът му натисна копчето.

„Магията“, която използваха в Африка, като идея не беше нищо повече от една много мощна фотографска светкавица, ала тази имаше крушка с ксенонова волтова дъга и мощност три милиона вата. Най-скъпата част от комплекта бе отражателят: прецизно отлята стоманена сплав, която съсредоточаваше светлината в лъч, който на разстояние километър и половина имаше диаметър дванадесет метра. Човек лесно можеше да чете вестник на най-далечното осветено място, но да се гледа право в светлината дори от това разстояние беше заслепяващо. Конструирана и пусната в продажба като несмъртоносно оръжие, светкавицата имаше предпазител за ултравиолетовата светлина, която можеше да причини непоправими увреждания на човешката ретина. Когато Динг я включи, през ума му мина мисълта: „Несмъртоносно. Как не!“

Яркостта на сино-бялата светлина изгори очите на пилота. Усещането бе като да гледаш право в слънцето, само че по-лошо, и болката го накара да вдигне ръце от контролните лостове към лицето си, докато крещеше в слушалките си. Вторият пилот гледаше встрани от блясъка, обаче светлината привлича човешкото око, особено в тъмнината, и умът му не успя да предотврати напълно нормалната реакция. Двамата авиатори бяха заслепени от болка, а самолетът им се намираше на двеста и петдесет метра от земята и на километър и половина от началото на пистата. И двамата бяха висококвалифицирани мъже, също и изключително опитни. С все още затворени поради болката очи летецът затърси щурвала и се опита да го изправи. Вторият пилот направи абсолютно същото, ала движенията им не бяха синхронизирани и след миг те се бореха един с друг вместо със самолета. Освен това и двамата бяха напълно лишени от видими ориентири, а внезапната дезориентация предизвика у всеки от тях световъртеж, който, естествено, се различаваше от този на другия. Единият летец смяташе, че самолетът е променил курса си в една посока, докато другият се мъчеше да докопа контролните лостове, за да внесе различна корекция; същевременно под тях имаше само двеста и петдесет метра, нямаше време да решат кой е прав, а боричкането за щурвала означаваше единствено, че когато по-силният спечелеше контрола, усилията му обричаха всички на смърт. Самолетът Е-767 се завъртя с деветдесет градуса надясно и се насочи на север към някакви празни индустриални сгради, като продължаваше да пада бързо. Диспечерите от контролната кула викаха по радиостанцията, ала авиаторите дори не чуваха предупрежденията им. За последно пилотът посегна към бутона за обратен завой в отчаяния си опит да върне самолета благополучно в небето. Едва беше успял да го напипа, когато след секунда сетивата му подсказаха, че животът му е приключил. Последната му мисъл бе, че над родината им пак е избухнала атомна бомба.