Том Клэнси - Дълг на честта

Никой не се изненада особено, че японските консулства в Хонолулу, Сан Франциско, Ню Йорк и Сиатъл бяха затворени. Агенти на ФБР се появиха едновременно във всички тях и обясниха, че те трябва да бъдат опразнени незабавно. След формалните протести, възнаградени с любезно, ала студено внимание, дипломатическите лица заключиха сградите и си отидоха под охрана (най-вече за да бъдат предпазени от протестиращи отрепки, наблюдавани навсякъде от местните полицаи) с автобуси, които щяха да ги откарат до най-близкото летище, откъдето да се качат на полет за Ванкувър, Британска Колумбия. Специално в Хонолулу автобусът мина достатъчно близо до военноморската база на Пърл Харбър, така че дипломатите да могат да видят за последно двата самолетоносача в сухите докове. От рейса бяха направени снимки, за да запечатат факта. На служителя от консулството, който снимаше, изобщо не му мина през ума, че хората от ФБР в предната част на автобуса не му попречиха да го стори. В края на краищата американските медии отразяваха всичко, както и се очакваше. Те забелязаха, че задачата се изпълняваше професионално до най-малката подробност. Чантите им бяха проверени с рентген за оръжия и взривни вещества (не носеха такива глупости, разбира се), но не ги отвориха, тъй като ставаше дума за дипломатически персонал с гарантиран от договор имунитет. Америка им бе уредила чартърен пътнически самолет „Юнайтед“ 737, който се издигна и отново се постара да прелети точно над военноморската база, като така позволи на дипломата да заснеме още пет пози през двойните прозорци и от височина хиляда и петстотин метра. Той се поздрави за интуицията, подтикнала го да си остави подръка фотоапарата. Сетне проспа повечето от петчасовия полет до Ванкувър.

— Първи и четвърти са като нови, капитане — увери главният механик на „Джони Реб“ командира. — Ще вдигнем тридесет, може би и тридесет и два възла, когато поискате.

Втори и трети, а именно вътрешните двигатели, бяха изолирани, корпусните отверстия в задната част на кила бяха заварени, като с тях заминаха и допълнителните петнадесетина възла до максимума на „Джон Стенис“, обаче отстраняването на винтовете намали и челното съпротивление и позволи съвсем прилична най-висока скорост, която трябваше да им стигне. Най-проблемната процедура се оказа пренастройването на пропулсивен комплекс номер четири, който се налагаше да е по-прецизно балансиран от колелото на състезателна кола, за да не би да се саморазруши при максимални обороти. Прегледът се извърши по същия начин: включиха винта и провериха всеки лагер по огромния вал. Това вече беше направено и тази вечер сухият док можеше да бъде напълнен. Командирът изкачи уморено бетонните стъпала до върха на огромния изкуствен каньон и оттам се озова на палубата. Голямо катерене падна чак до каютата му зад командния мостик, откъдето той проведе телефонен разговор.

Почти беше време. Кларк погледна на югоизток от задния прозорец на стаята им. Студеният въздух бе чист и сух и в далечината се виждаха няколко светли облака, които все още се белееха на пряката слънчева светлина, докато земята започваше да тъмнее в здрача.

— Готов ли си? — попита той.

— Щом си казал. — Големият метален куфар на Динг беше отворен на пода. Съдържанието му мина през митницата преди няколко седмици и изглеждаше съвсем обикновено: типичните неща, които един фотограф, работещ за вестник, би взел със себе си, макар багажът му да бе по-малко от обичайното в такива случаи. В дунапрена вътре бяха изрязани места за три фотоапарата и множество обективи, имаше и дупки за светкавици, които също изглеждаха напълно нормални, но не бяха. Единствените оръжия, които носеха, изобщо не изглеждаха като оръжия: факт, който им беше от полза и в Източна Африка. Чавес взе едно от тях, провери доколко са заредени батериите и реши да не го включва в мрежата. Той включи апарата в готовност и чу слабото електронно свистене на кондензаторите.

— Ето го — прошепна Джон, когато видя приближаващите се светлини. Задачата му се харесваше точно колкото на партньора му. Е, не се и очакваше друго, нали?

Връщащият се самолет Е-767 беше включил бордовите си сигнални светлини, докато се спускаше от височина три хиляди метра, а сега спусна и шасито си. Последва включването на външните лампички за приземяване. На осем километра разстояние и шестстотин метра над индустриалната зона, заобикаляща въздушната база, пилотът видя светлините на пистата и си наложи да не отпуска след продължителния и отегчителен патрулен полет.