Том Клэнси - Дълг на честта

Явно бе, че единствените правилни действия за Кога бяха да не се пречка или да се примирява — нещо, на което Гото се научи. Той обаче не правеше нито едното, нито другото. А ето че сега замисляше да отнеме на страната си историческата възможност да постигне истинско величие. И защо? Понеже тя не отговаряше на глупавите му естетически разбирания за добро и зло или пък защото бе опасно, сякаш истинските постижения не ставаха винаги при известен риск.

Да, Ямата не можеше да позволи това да се случи. Той посегна към телефона, за да се обади на Канеда. Най-добре щеше да е да уреди въпроса в тесен кръг. Можеше да привикне и с упражняването на лична власт. Дори на Гото това би могло да се стори противно.

В завода в Нортроп самолетът получи прякора „броненосец“. Въпреки че конструкцията му беше толкова плавна, че природата спокойно можеше да е дала формата му на някоя прелетна морска птица, външният вид на бомбардировача В-2А малко лъжеше. Тъмносивата смес, изграждаща видимата му повърхност, представляваше само част от прикриващите технологии, монтирани в самолета. Вътрешната метална структура бе ъгловата и сегментирана като окото на насекомо, за да може по-добре да отклонява радарните вълни в посока, различна от източника им, който се надяваха да сразят. Елегантният корпус имаше за основна цел да намали челното съпротивление и по този начин да увеличи пробега без презареждане. И наистина се получаваше.

Във военновъздушната база „Уайтман“ в Мисури 509-а бомбардировъчна ескадрила водеше спокойно съществуване години наред, като се впускаше в учебните си бойни задачи без шумни демонстрации. Бомбардировачите, конструирани първоначално с цел да проникват през съветската противовъздушна отбрана и да откриват подвижни междуконтинентални ракети за избирателно унищожение (пилотите им добре знаеха, че това е една нереална задача), наистина можеха да минат незабелязано през почти всяка отбрана. Или поне така се смяташе доскоро.

— Голям е, мощен е и унищожи един наш В-1 — съобщи един офицер на оперативния им командир. — Най-после го разгадахме. Представлява сфазирана радарна група. Няма проблеми с честотите и може да действа в огневи режим. Според бомбардировача, който се добра до Шемия — той продължаваше да краси единствената писта на острова, докато техници се мъчеха да го поправят дотолкова, че да се върне в Аляска, — ракетата дошла от една посока, а радарните импулси от друга.

— Хитро — подхвърли полковник Майк Захариас. Веднага ставаше ясно: японците бяха развили руската идея с крачка напред в технологично отношение. Докато руснаците бяха създали изтребители, ефикасно направлявани от наземни пунктове, Япония бе разработила техника, по която изтребителите да останат напълно невидими дори когато изстрелват ракети. Това представляваше проблем даже за бомбардировачите В-2, чиито системи „Стелт“ бяха пригодени да мамят дълговълнови търсещи радари и високочестотни следящи и насочващи радари. Системата „Стелт“ беше продукт на техниката, не на магията. Един въздушен радар с такава голяма мощност и гъвкавост по, отношение на честотите просто можеше да улови достатъчно отразени от бомбардировачите импулси, за да превърне заплануваната мисия в самоубийство. Колкото и бърз и маневрен да бе, В-2 си оставаше бомбардировач и следователно лесна мишена за всеки модерен изтребител. — А коя е добрата новина?

— Ще си устроим още няколко игрички с тях и ще се опитаме да усетим по-добре възможностите им.

— Баща ми си играел така с ракети земя-въздух. Накрая си изпросил продължителен престой в Северен Виетнам.

— Е, в момента съставят и план Б — подхвърли разузнавачът.

— Ех, че хубаво — възкликна Чавес.

— Не беше ли ти този, на когото не му харесва да е шпионин? — попита Кларк, докато затваряше преносимия си компютър, след като изтри предварително бойните инструкции. — Мислех, че искаш да се върнеш към полувоенните задължения.

— Ама и аз имам една уста… — Динг се паркира на пейката в парка.

— Извинете — обади се някой друг. Двамата агенти на ЦРУ вдигнаха глави и видяха униформен полицай, в кобура на чийто военен колан имаше пистолет.

— Здравейте — поздрави с усмивка Джон. — Приятна сутрин, нали?

— Да, така е — отвърна полицаят. — Токио много ли се различава от Америка?

— Различава се и от Москва по това време на годината.

— Москва ли?

— Ние сме руски журналисти. — Кларк бръкна в сакото си и извади паспорта.