Том Клэнси - Дълг на честта

— Ясно. — Нямаше нужда да казва повече.

— Съединените американски щати не приемат сегашното положение, господин посланик. Мислех, че съм се изразил съвсем ясно — заяви Адлер два часа след началото на поредните разисквания. Всъщност той изясняваше това поне осем пъти всеки ден, откакто преговорите започнаха.

— Господин Адлер, освен ако страната ви не желае тази война да продължи, което няма да е от полза за никого, трябва само да се съобразите с изборите, които възнамеряваме да проведем при пълно международно наблюдение.

Адлер си спомни, че някъде в Калифорния имаше радиостанция, която седмици наред пускала всички известни версии на песента „Луи Луи“. Дали Държавният департамент не можеше да замени с нея системата за музикален фон „Мюзак“? Би била превъзходна подготовка за преговорите. Японският посланик очакваше отговор от американците на благосклонното предложение на страната му да им върне Гуам (сякаш преди това не бяха го заграбили насила) и вече показваше раздразнение поради факта, че Адлер не даваше нищо срещу приятелския жест. Дали не криеше още някой коз? Ако беше така, той нямаше да го изиграе, докато Адлер не му покажеше поне една карта.

— Радваме се, разбира се, че ще се съгласите на международно наблюдение на изборите, и сме доволни от обещанието ви да се съобразите с резултатите. Ала това не променя факта, че става дума за независима национална територия с население, което вече свободно избра политическо свързване със Съединените щати. За съжаление желанието ни да приемем това обещание за чиста монета намалява заради ситуацията, която го предизвиква.

Посланикът вдигна ръце, наскърбен от дипломатическия метод, чрез който го наричаха лъжец.

— Как можем да изразим по-ясно намеренията си?

— Като се изтеглите от островите веднага, разбира се — отговори Адлер. Той обаче вече направи един вид отстъпка. Като каза, че Америка не е напълно недоволна от обещанието на Япония за избори, той даде на посланика нещо в замяна. Не много и определено не толкова, колкото той искаше (приемането на идеята за избори да реши съдбата на островите), но все пак бе нещо. Общите позиции бяха оповестени за пореден път от двете страни, преди сутрешното прекъсване на разговорите да даде на всеки възможност да се отпусне.

На терасата беше студено и ветровито. Както досега, Адлер и посланикът се оттеглиха в два противоположни края на терасовидния покрив, който през лятото представляваше ресторант на открито, а членовете на техните делегации се смесиха, за да проучат възможностите, в които съответните им началници не биваше да изглеждат пряко замесени.

— Не отстъпихте кой знае колко — подхвърли Нагумо, докато отпиваше от чая си.

— Имате късмет, че получавате и толкова, но пък знаем, че не всички в правителството ви подкрепят действията, които предприехте.

— Да, аз ти го казах.

Крис Кук се пребори с порива да се огледа за подслушвачи. Би било прекалено театрално. Вместо това той пийна от чашата си, загледан на югозапад към центъра „Кенеди“.

— Осъществихме неофициални контакти.

— С кого?

— С Кога — прошепна Кук. Щом Адлер не можеше да играе както трябва, то поне той можеше да го стори.

— Аха. Да, той е човекът, с когото би било най-логично да се говори.

— Сейджи, ако изиграем картите си правилно, накрая и двамата може да станем герои. — И това би било идеалното разрешение за всички, нали?

— Какви контакти по-точно? — поинтересува се Нагумо.

— Зная само, че са много непостоянни. А сега трябва да те питам нещо. Кога ли е лидерът на опозицията, на която докладваш?

— И той участва, естествено. — Получи наистина идеална информация. Американците не отстъпваха почти нищо и причината вече бе ясна: надяваха се, че нестабилната парламентарна коалиция на Гото ще рухне под общото въздействие на времето и несигурността. Единственото, което той трябваше да стори, беше да прекърши американския дух и така да извоюва исканата от родината му позиция… Да, наистина елегантно. А и предвиждането на Крис за героичния край щеше да е наполовина вярно, нали?

— Има ли и други? — попита Кук.

Отговорът беше предвидим и машинален:

— Има, разбира се, ала не смея да ти разкрия имената им. — Сега Нагумо обмисляше сценария. Щом американците разчитаха на политическа подривна дейност в страната му, то това значеше, че военните им способности са слаби. Каква прекрасна новина!

Първият „танкер“ КС-10 излетя от „Елмендорф“ и се скачи с транспортния С-5 малко на изток от Ноум. Бяха нужни няколко минути, за да намерят достатъчно спокоен въздух за маневрата, и дори тогава беше рисковано осъществяването на сигурно най-неестественото явление, познато на човека: два самолета от по неколкостотин тона, свързващи се във въздуха като пеперуди-еднодневки. Операцията бе още по-опасна поради факта, че пилотът на самолета С-5 на практика не виждаше нищо повече от носа на танкера, а трябваше да лети в сгъстена формация двадесет и пет минути. И най-лошото: опашният двигател на тримоторния КС-10 изхвърляше изгорелите си газове право в Т-образната опашка на въпросния „Галъкси“, с което създаваше силни и непрестанни вибрации, изискващи постоянни корекции в курса. „Ето защо ни плащат толкова много“ — помисли си летецът, докато се потеше в авиаторския си гащеризон. Най-сетне резервоарите бяха напълнени догоре и самолетите се разделиха. Транспортният плавно пикира, а снабдителният сви надясно. На борда на „Галъкси“ стомасите на екипажа се успокоиха, когато самолетът пое курс на запад към Беринговия проток. Още един „танкер“ скоро щеше да излети от Шемия и също щеше да навлезе в руска въздушна територия. Без те да знаят, друг американски самолет вече бе направил същото, оглавявайки тайното шествие към едно място, отбелязано на американските карти за аеронавигация като Верино — град на транссибирската железопътна линия, построена в началото на века.