Том Клэнси - Дълг на честта

Новият кърмови двигател най-после бе поставен след най-дългия и напрегнат механичен ремонт, който командирът бе виждал, или поне така му се стори. От вътрешната страна на корабния корпус лагерите бяха подновени и уплътненията поставени наново из цялата двигателна шахта. Стотина мъже и жени се трудеха над този елемент. Екипът от инженери имаше двадесетчасов работен ден, малко по-дълъг от смените, наложени на цивилните работници в корабостроителницата, които управляваха тежките съоръжения около огромния бетонен сандък. Те скоро щяха да се заемат с последната задача. Гигантската рамка на подемния кран вече местеше новия лъскав винт към далечния край на вала. Девет метра в диаметър и прецизно балансиран, след още два часа той щеше да бъде неразделна част от това, което скоро щеше да стане най-скъпият в света двувинтов кораб.

Репортажът на Си Ен Ен съвпадна с настъпването на зората. Райън забеляза, че кадрите са заснети от другата страна на пристанището. Репортерката държеше микрофона пред лицето си, а в долния десен ъгъл на екрана имаше надпис „пряко“. Тя заяви, че в Пърл Харбър нямаше нищо ново.

— Както виждате, американските самолетоносачи „Ентърпрайс“ и „Джон Стенис“ си стоят в сухия док зад мен. Възстановяването на два от най-скъпите бойни кораби, правени някога, сега зависи от армия от работници, и ще отнеме…

— Месеци — допълни Райън. — Продължавайте да им го повтаряте.

Осведомителните програми на другите телевизионни мрежи скоро щяха да излъчат същата информация, но той разчиташе именно на Си Ен Ен. Източника за информация на целия свят.

„Тенеси“ се потапяше, след като преди няколко минути мина край шамандурата. Два хеликоптера за борба с подводници бяха излетели след нея, виждаше се и разрушител от клас „Спруанс“, който провеждаше ускорено учение и с мигащ сигнал приканваше подводницата да мине близо до борда й за бързо тренировъчно засичане.

Петима военни от американската армия се бяха качили на борда й точно преди да отплава. Разпределиха ги според чиновете им. Офицерът, който бе старши лейтенант, получи койка, в която щеше да спи ракетен специалист, ако ракетоносната подводница имаше такъв товар. Старшият разузнавач, имащ ранг главен старшина, получи място в кубрика на старшините. Останалите бяха настанени при матросите. Първата точка от дневния ред бе да им се раздадат нови обувки с гумени подметки, което се придружаваше от лекция за това колко е важно да пазят тишина.

— Защо? Какво толкова? — попита старшият разузнавач, докато оглеждаше койката си, разположена сред тези на старшините, и се чудеше дали нямаше да му е по-удобно да спи в ковчег, ако доживееше да опита.

Дум!

— Ето защо — отговори му помощникът на един от старшите електротехници. Вярно, не потрепери, ала добави: — Така и не свикнах с този звук.

— Господи! Какво беше това, по дяволите?

— Сонар SQS-53 от разрушител. А щом се чува толкова силно, значи те вече знаят, че сме тук. Жълтурите също имат такива, сержанте.

— Просто го зарежи — обади се главният сонарен оператор от поста си пред тях. Той стоеше зад един новак и се вглеждаше в монитора. Новото подобрение на софтуера несъмнено правеше системата „Преъри Маскър“ много по-лесна за засичане, особено ако знаеш, че небето над нея е синьо и няма причина да се смята, че буреносни облаци засипват с дъжд повърхността.

— Паднахме му в ръцете, шефе.

— Само защото командирът му позволи да ни следи известно време. Пък и няма да пускаме повече гювеч.

Верино беше поредната бивша база за мигове в местност, където имаше безброй такива. Точно тези, от които руснаците се притесняваха, бяха сега обща мишена. Летецът си помисли, че оттук те биха могли да нападнат Япония или Китай, или пък да отблъснат атака от тези страни в зависимост от това кой е параноичен и кой е вбесен в даден политически момент. Той никога преди не беше идвал насам и въпреки промените в отношенията между двете държави не бе очаквал нищо повече от, да речем, приятелско посещение в европейската част на Русия, каквито американските ВВС периодично правеха. А ето, сега един прехващач „Сухой“-27 беше на хиляда метра от него, носеше истински ракети и в главата на пилота вероятно минаваха някои своенравни мисли като: „Боже, каква голяма мишена!“ Двата несъизмерими самолета се бяха скачили преди час, тъй като нямаше време да осигурят рускоговорещ авиатор за мисията, а не искаха да рискуват с английско бърборене по честотите за въздушен контрол. И така, транспортният самолет следваше изтребителя, също както овчарско куче послушно би се влачило след териер.