Том Клэнси - Дълг на честта

— Писта на хоризонта — отбеляза уморено вторият пилот. Последва обичайното за ниски височини тресене, което се засили, когато спуснаха предкрилките и колесниците и нарушиха въздушното течение. Въпреки всичко приземяването вървеше рутинно, докато точно преди да кацне, пилотът не забеляза два С-17 на рампата. Значи той не управляваше първия американски самолет, посещаващ това място. Може би пилотите на другите два самолета можеха да му кажат къде да си отпочинат той и екипажът.

Самолетът на японските авиолинии 747 се издигна със запълнени до едно места, остави Канада зад себе си и се насочи на запад срещу господстващите над Тихия океан ветрове. Капитан Сато не бе сигурен какво би трябвало да чувства в тази ситуация. Както винаги, беше доволен, че връща толкова много свои сънародници в родината, ала също така имаше чувството, че бягат от Америка, и изобщо не бе убеден, че това му харесва. Синът му го уведоми за улучените бомбардировачи В-1, така че, щом страната им можеше да осакати два американски самолетоносача, да унищожи две от уж непобедимите им подводници и най-сетне да извади от строя един-два от прехвалените им стратегически бомбардировача, тогава какво имаше да се страхуват толкова от тези хора? Сега въпросът беше само да изчакат реакцията им. Вдясно видя очертанията на друг самолет 747, летящ пък под знака на авиокомпанията „Нортуест/KLM“ и връщащ се от Япония, несъмнено пълен с американски бизнесмени, които действително бягаха. Не че имаше от какво да се страхуват. Той реши, че вероятно изпитваха срам. Мисълта му достави удоволствие и Сато се усмихна. Останалата част от маршрута бе лесна. Осем хиляди и петстотин километра, равняващи се на девет часа и половина полет, ако беше прочел правилно прогнозата за времето, и тези триста шестдесет и шест пътници щяха да видят в родината си една възродена страна, която неговият син и брат бранеха. Когато му дойдеше времето, те щяха да се върнат в Северна Америка с по-изправена и по-горда осанка, която щеше да подобава на хора, представящи нацията му. Съжаляваше, че вече не е част от армията, която щеше да им осигури отново първото място, ала бе сгрешил твърде отдавна, за да поправи грешката си сега. Така че той щеше да изиграе малката си роля за великата промяна на историята, управлявайки възможно най-умело самолета си.

Новината стигна до Ямата рано сутринта в деня, на който планираше да се върне в Сайпан, за да започне кампанията си за губернатор на острова. Той и колегите му я научиха от държавните служби. Всичко, което стигаше до Гото и до външния министър, сега директно се получаваше и при тях. Съвсем не беше трудно. Страната се променяше и бе време хората, притежаващи истинската власт, да получат отношението, което наистина заслужаваха. С течение на времето това щеше да се изясни на обикновените хора, а дотогава те щяха да знаят кой е от значение в тази държава, както бюрократите го виждаха още сега, макар с известно закъснение.

„Кога, предател такъв!“ — помисли си индустриалецът. Не беше напълно неочаквано. Бившият министър-председател имаше такива глупави идеи като чистота на държавния апарат и необходимост да се търси одобрението на обикновените работещи хора. Съвсем типично за възгледите му бе да изпита глупава носталгия по нещо, което преди всичко изобщо не е съществувало в действителност. Несъмнено политическите фигури се нуждаеха от напътствията и подкрепата на хора като самия него. Несъмнено беше нормално те да показват нужната и нелишена от достойнство почит към управляващите ги. Какво друго правеха те, освен да работят, за да запазят благоденствието, което други, като Ямата и съмишлениците му, бяха положили толкова усилия да донесат на родината си. Ако Япония разчиташе на правителството да се грижи за обикновените хора, докъде биха стигнали? Ала всички онези като Кога си имаха идеали, които не водеха доникъде. Колкото до масите, какво знаеха те? И какво правеха? Знаеха и вършеха онова, което по-високопоставените им казваха, и по този начин, като приемаха социалното си положение и работеха над възложените им задачи, те бяха извоювали по-добър живот за себе си и за нацията си. Не беше ли съвсем просто?

Не е като да бяха в класическия период, когато страната била управлявана от наследствена аристокрация. Тази система от правила била достатъчна в продължение на две хилядолетия, ала тя не подхождаше на промишлената епоха. Аристократичната кръв се разреждаше от увеличилото се високомерие. Не, групата на съдружниците му се състоеше от хора, завоювали своето място и власт, като първоначално са служили на други с по-ниски длъжности, а сетне чрез индустрия, интелект и, трябваше да признае, късмет бяха започнали да упражняват влияние, спечелено с качества. Именно те направиха от Япония това, което представляваше сега. Те, които измъкнаха една малка островна нация от разрухата и й дадоха промишлено превъзходство. Те, които унизиха една от световните „велики“ сили, скоро щяха да унизят и друга и междувременно родината им щеше да оглави световния ред благодарение на тях. Щяха да постигнат всичко, което тъпите военни като Тоджо 50 50 Японски генерал, министър-председател от 1941 г. — Б.пр. не бяха успели да сторят.