Том Клэнси - Дълг на честта

Ченгето разгледа документа и му го върна.

— Много по-студено ли е в Москва по това време?

— Много — потвърди с кимване Кларк.

Униформеният служител се отдалечи, задоволил пристъпа си на любопитство за днес.

— Не бъди толкова сигурен, Иван Сергеевич — каза Динг, когато ченгето си отиде. — Тук също може да застудее много.

— Мисля, че винаги можеш да получиш друга задача.

— И да пропусна цялата забава тук?

Двамата мъже станаха и се отправиха към колата си. В жабката й имаше карта.

Служителите от руските ВВС във Верино също изпитваха съвсем естествено любопитство, но американците не правеха нищо, за да го задоволят. Сега в базата им имаше над сто души американски персонал, настанен в най-хубавите казармени помещения. Трите хеликоптера и две каравани бяха вкарани в хангари, построени по принцип за изтребители МиГ-25. Транспортните самолети бяха прекалено големи за там и все пак бяха вкарани в хангарите дотолкова, доколкото техните размери позволяваха, като опашките им стърчаха навън, но те спокойно можеха да бъдат сбъркани с ИЛ-86, каквито от време на време кацаха тук. Руските наземни служби очертаха надеждни граници, които не позволяваха никакъв контакт между служителите от военновъздушните сили на двете страни — истинско разочарование за руснаците.

Двете каравани в най-източния хангар имаха електронна връзка чрез дебел, черен коаксиален кабел. Друг кабел водеше навън до портативно съоръжение за спътникова връзка, защитено по същия начин.

— Добре, да започваме — рече някакъв сержант. Един руски военен гледаше (протоколът изискваше американците да пуснат някого при себе си, а този някой в случая несъмнено бе разузнавач) как приличният на клетка за птици образ на компютърния монитор се върти като грамофонна плоча. Сетне картината мина перпендикулярно на вертикалната ос, сякаш прелиташе над постоянния образ. — Възприе го — отбеляза сержантът, излезе от прозореца на монитора и натисна бутона за инсталиране, за да прехвърли данните до трите бездействащи хеликоптера.

— Мога ли да попитам какво направихте току-що? — обади се руснакът.

— Инструктирахме компютрите какво да търсят, сър. — Отговорът нямаше никакъв смисъл за руснака, макар че бе верен.

Дейността във втората каравана беше по-лесна за разбиране. Висококачествени снимки на няколко високи здания бяха проучени и дигитализирани, местоположението им залегна в програмата с разлика от най-много няколко метра и после ги сравниха с други фотографии, заснети от много високо, най-вероятно от спътникови камери. Агентът се надвеси повече, за да усети по-добре контрастността на образа, и донякъде подразни най-старшия от американците, обаче той имаше заповеди да не предприема никакви действия, които биха могли да обидят някак руснаците.

— Прилича на жилищна сграда, нали? — попита руснакът с искрено любопитство.

— Да, прилича — отговори американецът и кожата му настръхна въпреки гостоприемството, с което всички бяха посрещнати тук. Каквито и да бяха нарежданията, бе тежко углавно престъпление да се показват такива неща на всеки, нямащ нужното разрешение, даже да е американец.

— Кой живее там?

— Не зная. — „Защо не може този тип просто да се махне?“

Вечерта останалите американци вече бяха станали и се раздвижваха. С непонятно чорлава коса, неприличащи изобщо на войници, те започнаха да тичат по границите на главната писта. Няколко руснаци се присъединиха и се почна нещо като надбягване, тъй като двете групи тичаха под строй. Започналото в приятелски тон състезание скоро се ожесточи. Бързо стана ясно, че американците съставляваха елитна войска, непривикнала да я превъзхождат в каквото и да било, в замяна на което руснаците имаха самочувствието на домакини и бяха по-приспособени към климата. „Спецотряд“ скоро шепнеха руснаците задъхано и тъй като се намираха в скучна база с несантиментален командир, бяха в достатъчно добра форма и след десет километра се държаха на ниво. След това двете групи се смесиха за достатъчно време, та да осъзнаят, че езиковите прегради спъваха разговора, въпреки че напрегнатостта на посетителите им се долавяше съвсем ясно и без думи.

— Странни неща — рече Чавес.

— Просто имаме късмет, че са избрали това място. — Джон си помисли, че всичко пак опираше до сигурността. По същия принцип изтребителите и бомбардировачите в Пърл Харбър бяха скупчени заедно, за да се предотврати саботаж или друга подобна глупост, дължаща се на лоша преценка на разузнаването. Друг възможен фактор беше удобството да се поддържа само едно място, ала първоначално те не са били разпределени в тази база и затова хангарите не бяха достатъчно големи. В резултат на това шест самолета Е-767 стояха направо на открито на три километра разстояние и лесно можеха да бъдат разпознати по странната им форма. Нещо повече: страната беше твърде пренаселена, за да бъде базата напълно изолирана. Същите фактори, поради които градовете се разполагаха на равни места, налагаха и летищата да бъдат там, но градовете се бяха разраснали първи. Наоколо гъмжеше от сгради за леката промишленост и, общо взето, правоъгълната въздушна база я опасваха магистрали от всички страни. Следващият логичен ход бе да разберат по дърветата посоката на вятъра. Северозападен вятър. Приземяващите се самолети щяха да идват от югоизток. След като вече знаеха това, трябваше да си намерят висок и сигурен пост.