Том Клэнси - Дълг на честта

Американската подводница „Тенеси“ влезе в Пърл Харбър един час по-рано и сама се насочи към едно затънтено котвено място, като мина без пристанищния лоцман, осланяйки се само на един влекач от флотата да я изтегли успоредно на кея. Никъде не светеше и маневрата се осъществи на хвърляната светлина от останалите кейове на пристанището. Единствената изненада беше наличието на голям камион с гориво. „Служебната кола и адмиралът, застанал до нея, трябваше да се очакват“ — помисли си капитан Клагет. Подвижното мостче бе монтирано набързо и командващият тихоокеанските подводни части профуча по него още преди флагът да бъде вдигнат на кърмата на подводницата. Все пак той се обърна натам и отдаде чест.

— Добре дошъл на борда, адмирале — извика капитанът от мостика си, след което слезе по стълбичката, за да посрещне адмирал Манкузо в каютата си.

— Радвам се, че успя да я задвижиш, Дъч — рече Манкузо със смекчена от ситуацията усмивка.

— Аз пък се радвам, че най-сетне доживях да се разкърша с тази дама — позволи си да каже Клагет. — Имам повече дизелово гориво, отколкото ми е нужно, сър.

— Налага се да изпразним една от цистерните ви. — При тези си размери „Тенеси“ разполагаше с повече от една цистерна с гориво, нужно за помощния и двигател.

— С каква цел, сър?

— За няколко самолета JP-5. — Манкузо отвори куфарчето си и извади инструкциите за мисията. Мастилото по тях едва бе засъхнало. — Започваш от специалните оперативни действия.

Машиналният импулс на Клагет бе да попита „Защо аз?“, ала се въздържа. Вместо това той обърна на първата страница от заповедите и затърси възложената му позиция.

— Може да ми се отвори доста работа там, сър — отбеляза той.

— Идеята е да останеш незабелязан, но обичайното правило си важи. — Искаше да каже, че Клагет винаги можеше да упражни преценката си на капитан.

— Внимание, внимание — обърнаха се говорителите на интеркома към всички. — Пушенето се преустановява в целия кораб. Пушенето се преустановява в целия кораб.

— Позволяваш на хората си да пушат на борда? — учуди се командващият тихоокеанските подводници. Доста командири го забраняваха.

— По преценка на капитана, нали така?

В сонарното отделение на девет метра се намираше Рон Джоунс, който изваждаше дискета от джоба си.

— Вече обновихме системата — уведоми го главният сонарен оператор.

— Този софтуер е съвсем нов. — Предприемачът я пъхна в помощния компютър. — Засякох ви в първата вечер, когато минавахте над сонарната група при Орегон. Нещо не беше затегнато отзад ли?

— Кутия с инструменти. Вече я махнахме. После минахме над още две сонарни групи — изтъкна той.

— С каква скорост? — поинтересува се Джоунс.

— Втората се оказа точно под корпуса и ние се завъртяхме над нея.

— Засякох само едно трепване, нищо повече, а този сонар работеше със същия софтуер, който току-що ви качих. Безшумна подводница си имате, старшина. Той слиза ли долу?

— Да, капитанът скастри няколко човека, обаче сега на борда няма и една разхлабена гайка. — Той направи пауза. — Освен ако не броите висящите краища на топчетата тоалетна хартия.

Джоунс се настани на един от столовете и огледа гъмжащото работно пространство. Тук му бе мястото. Имаше само бегла представа за бойните заповеди на подводницата, и то защото Манкузо поиска мнението му за морските условия и изрази тревога да не би японците да са получили американския клон на сонарната наблюдателна система на Хоншу непокътнат, а това на практика беше достатъчно. Несъмнено щяха да я изпратят на смъртоносна мисия, може би първата за подводница от тихоокеанския флот. „Господи, при това ракетоносец — помисли си той. — Голям и бавен.“ Вдигна ръка и докосна пулта.

— Зная кой сте, доктор Джоунс — каза главният старшина, който прочете мислите му. — Разбирам си и от работата.

— Противниковите подводници… Когато излизат за въздух…

— … са в сектора от хиляда херца. Имаме усъвършенствания кърмови сонар и всички софтуерни подобрения. Включително и вашите, предполагам. — Той посегна към чашата с кафе, а като помисли, наля и на своя гост.

— Благодаря ви.

— „Ашвил“ и „Шарлот“ ли?

Джоунс кимна, забил поглед в кафето си.

— Познавате ли Френчи Лавал?

— Беше един от инструкторите в академията, много, много отдавна.

— Френчи ми бе шеф на „Далас“, работеше за адмирал Манкузо. Синът му беше на борда на „Ашвил“. Познавах го. Въпросът е личен.