Том Клэнси - Дълг на честта

— Уредено е — увери го полковникът от Въздушното военно командване. — Ще осветим небето около тях и вие ще се вмъкнете в този промеждутък. — Той почука с показалката си по третата графика.

— А екипажите на хеликоптерите? — поинтересува се Роби.

— В момента са в тренажора. Ако имат късмет, ще дремнат по време на полета насам.

Съобразеният с бойната задача симулатор изглеждаше достатъчно реален, за да заблуди слуха на Санди Рихтер. Съоръжението бе нещо средно между новата видеосистема „Нинтендо“ на най-малкия му син и цялостен самолетен тренажор, като огромният шлем на главата му не се различаваше външно от онзи, който носеше в своя „Команч“, но беше безкрайно по-сложен. Започналото някога като монокълно екранче на вертолета „Апах“ АН-64, сега приличаше на триизмерно панорамно отражение на света, което носиш на главата си. Трябваше да се усъвършенства дори повече, ала все пак то му позволяваше да види създадения от компютър терен заедно с всичките данни, нужни му за полет, а ръцете му движеха лостовете на поредния виртуален хеликоптер, докато той пилотираше над водата към приближаващите се отвесни скали.

— Завивам вдясно към прохода — каза Рихтер на седящия зад него авиатор, който в действителност седеше до него, понеже тренажорът не изискваше такава прецизност. В този изкуствен свят те виждаха всички тези неща, независимо къде се намираха, макар че седналият до него човек имаше два допълнителни апарата.

Картината пред очите им бе плод на шестчасовата работа на суперкомпютър. Комплектът спътникови снимки, заснети през последните три дни, беше анализиран, прегънат, издължен и изопачен в триизмерен образ, който сякаш идваше от телевизор с лек снеговалеж.

— Населено място вляво.

— Прието, виждам го. — Онова, което виждаше, бе къс флуоресцентно синьо, което в действителността би било жълто-оранжева кварцова светлина. Заради тази нереалност той увеличи височината от петнадесет метра, която следваше вече два часа. Премести лоста встрани и хората в затъмненото помещение, наблюдаващи авиаторите, бяха поразени от начина, по който двете тела се наклониха да преодолеят силата на гравитацията при завоя, който съществуваше единствено в компютърната виртуална реалност. Биха се разсмели, само че Санди Рихтер не бе човек, на когото можеш да се смееш.

Щом прекоси виртуалния бряг, той се издигна до един хребет и полетя над него. Идеята за това беше негова. Виждаха се пътища и къщи из речните долини, които стигаха до Японско море. Пилотът си каза, че е по-добре да остане скрит за радарите възможно най-дълго и да се осланя на късмета си с проучващите терена под него уреди. В един честен свят би могъл да се справи с тази заплаха още при приближаването към сушата, но този свят не бе съвсем честен.

— Над вас има изтребители — предупреди го женски глас, точно както би станало при истинската мисия.

— Спускам се — каза Рихтер на компютърния глас, докато се шмугваше надолу и вдясно от хребета. — Ако успееш да ме засечеш на петнадесет метра над земята, значи губя, сладурче.

— Надявам се, че тази антирадарна система „Стелт“ наистина действа. — Първоначалните доклади на разузнаването изразяваха голямо безпокойство относно радара на японските изтребители F-15. Някак си чрез него те свалиха един бомбардировач В-1 и осакатиха друг, а никой не беше сигурен как се е случило.

— Ще разберем тая работа веднага. — Какво друго можеше да каже пилотът? В този случай компютърът реши, че системата „Стелт“ наистина действаше. Последният час от въображаемия полет представляваше рутинно криволичене из терена, което обаче бе толкова изморително, че когато Рихтер приземи своя „Команч“, той умираше за душ, какъвто със сигурност нямаше да има там, където отиваха. Макар че едни ски можеха да влязат в употреба.

— Ами ако противниците ни…

— Тогава, струва ми се, ще трябва да обикнем ориза. — Човек не можеше да се тревожи за всичко. Лампите светнаха, те свалиха шлемовете и Рихтер откри, че седеше в средно голяма стая.

— Успешно проникване — отсъди майорът, оценяващ тренировката. — Е, господа, готови ли сте за кратък полет?

Санди си взе чаша с леденостудена вода от масата в дъното на помещението.

— Знаете ли, никога не съм мислил, че толкова време ще се друсам в тренажор.

— Ами останалите неща? — поинтересува се неговият оръжеен специалист.

— Ще бъдат натоварени, когато пристигнете там.

— А как ще се измъкнем? — попита Рихтер. Щеше да е по-добре, ако го бяха запознали с тази подробност предварително.