Том Клэнси - Дълг на честта

Трябваше да има някаква надежда. Ореза пресметна, че утре ставаха две седмици, а до тях стигаха съобщения само за проклетите преговори. Откога Америка преговаряше за такова нещо? Вероятно тук се криеше причината. Може би единствено очевидните признаци на слабост в родината му пораждаха чувството за безнадеждност. Никой не се съпротивляваше. „Кажете ни, че правителството наистина прави нещо“ — щеше му се да нареди на адмирала в другия край на спътниковата връзка…

— Е, какво пък! — Ореза влезе в дневната, върна батериите в телефона, пъхна антената през дъното на купата и набра номера.

— Адмирал Джексън слуша — чу той.

— Тук Ореза.

— Нещо ново, което да докладвате?

— Да, адмирале. Подготовката на изборите.

— Не разбирам, лейтенант.

— От Си Ен Ен научавам, че два от самолетоносачите ни са с подкосени крака, а хората говорят, че нищичко не можем да сторим, сър. По дяволите, адмирале, дори когато аржентинците заграбиха проклетите Фолклендски острови, британците заявиха, че ще им го върнат тъпкано. Не чувам нищо такова. Какво можем да си помислим, дявол да го вземе?

Джексън премери отговора си и след няколко секунди каза:

— Няма нужда да ви обяснявам правилата, когато става дума за поверителни оперативни въпроси. Задачата ви е да ми давате информация, забравихте ли?

— Непрекъснато слушаме как щели да провеждат избори, разбирате ли? Ракетната площадка източно от нас вече е замаскирана…

— Зная. Зная също, че търсещият радар на върха на възвишението Такпочао работи, както и че има четиридесетина изтребителя, разположени на летището и в „Коблър“. Преброихме още шестдесет в базата „Андерсън“ на Гуам. Осем разрушителя патрулират източно от вас, а група танкери се приближават към тях, за да ги заредят. Нещо друго, което искате да знаете? — Даже Ореза да бе „компрометиран“, което беше по-мек начин да се каже арестуван и в което Джексън се съмняваше, казаното не представляваше никаква тайна. Всеки знаеше, че Америка има разузнавателни спътници. От друга страна, Ореза имаше нужда да разбере, че адмиралът е в крак със събитията и, по-важното, че е заинтересован. Малко се срамуваше от онова, което трябваше да каже сега: — Лейтенанте, очаквах повече от човек като вас.

Отговорът обаче го накара да се почувства по-добре:

— Точно това имах нужда да чуя, адмирале.

— Стане ли нещо ново, докладвайте ни.

— Слушам, сър.

Джексън прекъсна връзката и взе получения неотдавна доклад за „Джони Реб“.

— Скоро, лейтенанте — прошепна той. Вече беше време да се срещне с хората от военновъздушната база „Макдил“, които по ирония на съдбата до един носеха зелени военни униформи. Той не знаеше, че те щяха да му напомнят за нещо, което видя преди няколко месеца.

Всичките мъже сигурно бяха испаноговорещи, а и приличаха на испанци. За щастие това не бе трудно. Един специалист по документите отлетя от „Ленгли“ за Форт Стюарт, щата Джорджия, снабден с всичките нужни материали, включително и десет празни паспорта. За по-просто те щяха да използват истинските си имена. Старши сержант Хулио Вега седна пред фотоапарата, облечен в най-хубавия си костюм.

— Не се усмихвай — нареди му специалистът от ЦРУ. — Европейците не се усмихват при снимки за паспорт.

— Разбрано, сър. — Служебният му прякор беше Осо, или в превод Мечката, ала сега само равните нему го наричаха така. За останалите рейнджъри от ротата „Фокстрот“, втори батальон, 175-и специален полк, той бе „старши сержант“. Знаеха го като опитен разузнавач, избран да подпомага капитана им в мисията, за която току-що се записа доброволно.

— Трябват ти и по-хубави дрехи.

— Кой ще плаща? — поинтересува се Вега, вече с широка усмивка, макар че на снимката щеше да е със суровото изражение, което обикновено запазваше за войниците, неотговорили на стандартите му за поведение. Помисли си, че тук щеше да е различно. Осем човека, до един имащи опит в скачането с парашут (както всички рейнджъри), до един хора, видели с очите си военни действия на едно или друго място, и нещо необичайно за служещите в 175-и полк — до един мъже, необръснали главите си като индианци от племето мохаук. Вега си спомни за друг отряд, подобен на този, и усмивката му замръзна. Не всички се бяха измъкнали живи от Колумбия.

„Испаноговорещи значи“ — помисли си той, докато излизаше от стаята. Вероятно на Марианските острови се говореше испански. Като повечето старши сержанти в армията, той взе бакалавърска степен вечерно, със специалност „Военна история“ — тогава това му се стори най-подходящият избор за човек с неговата професия, а и военните плащаха обучението му. Ако на тези островчета се говореше испански, то той имаше допълнителен стимул да възприема мисията положително. Името на операцията, което подразбра при кратък разговор с капитан Диего Чека, също сякаш вещаеше успех. Бяха я кръстили операция ЗОРО, което се стори достатъчно забавно на капитана, за да си позволи да сподели това със своя старши сержант. В крайна сметка „истинският“ Зоро се казваше дон Диего, нали така? Той бе забравил второто име на бандита, обаче старшият разузнавач не беше. „С име като Вега как бих могъл да откажа такава мисия?“ — запита се Осо.