Том Клэнси - Дълг на честта

„Добре, че съм във форма“ — помисли си Номури. Тук самото дишане представляваше проблем. Повечето западняци, гостуващи в Япония, отсядаха в големите градове и изобщо не осъзнаваха, че страната е точно толкова планинска, колкото Колорадо. Точимото беше малко селище, което едва креташе през зимата и разцъфваше през лятото, когато гражданите, на които им писваше еднаквата във всички градове блъсканица, решаваха да опознаят провинцията. Селцето, намиращо се в края на шосе-140, общо взето, използваше за придвижване само тротоарите, ала Чет бе успял да намери едно място, откъдето нае моторизирано колело на четири гуми за всякакви терени и каза на собственика, че просто иска да избяга от всичко за няколко часа. Срещу парите си и връзка ключове той получи строго, макар и учтиво предупреждение да следва пътя и да внимава. Номури любезно благодари на човека и отпраши по пътя си, нагоре в планините по протежение на реката Таки, представляваща по-скоро красиво поточе. След първия час, когато по своя преценка беше изминал към единадесет километра, той изключи мотора, свали заглушителите от ушите си и се ослуша.

Нищо. Не забеляза пътека в калта или чакълест път покрай спускащата се стъпаловидно река, нито пък някакви признаци, че шепата селски летни вилички, покрай които мина, са обитавани, а като се ослушваше сега, не чу абсолютно нищо с изключение на вятъра. Според картата му три километра по-нагоре имаше брод, който естествено се оказа маркиран и използваем и му позволи да се отправи на изток, към Ширайши-сан. Както в повечето планини, и тук някои от склоновете бяха прекроени от времето и водата в многобройни закътани долини, като в Ширайши имаше една особено красива долина, все още неопорочена от някоя вила или хижа. През лятото тук сигурно идваха скаути, за да лагеруват и да общуват с природата, която останалите им сънародници бяха положили големи усилия да унищожат. Най-вероятно просто ставаше дума за място, лишено от минерали, които да са достатъчно ценни, че да оправдаят прокарването на път или железопътна линия. Освен това се намираше на сто и шестдесет километра по въздуха от Токио и практически погледнато, със същия успех можеше да бъде и в Антарктика.

Номури сви на юг и се изкачи по полегатата част от склона до хребета на южното възвишение. Искаше да се огледа и ослуша по-добре, но въпреки че съзря една самотна, недостроена къща няколко километра по-надолу, той не видя нито виещ се дим от горящи дърва, нито вдигаща се пара от нечия вана, нито пък чу нещо различно от звуците на природата. Проучва околността в продължение на тридесет минути с компактен бинокъл, без да бърза, за да бъде сигурен, а сетне насочи вниманието си на север и на запад, където откри същата удивителна липса на човешко присъствие. Най-после удовлетворен, той слезе обратно до река Таки и се върна по пътя в селото.

— По това време не срещаме жива душа — рече собственикът на возилото, когато Номури най-сетне се прибра, малко след залез-слънце. — Да ви предложа малко чай?

— Дозо — отвърна агентът на ЦРУ. Той пое чашата чай с дружелюбно кимване. — Тук е приказно.

— Умно постъпвате, като идвате по това време на годината. Човекът се нуждаеше да поприказва с някого повече от каквото и да било. — През лятото дърветата са разлистени и красиви, ама шумът от тези пущини… — Той посочи наредените мотопеди. — Така де, съсипват спокойствието в планината. Но добре си докарвам от тях — призна си мъжът.

— Трябва пак да дойда. В службата е такава лудница. Идваш тук и чувстваш тишината.

— Можете да кажете и на приятелите си — предложи човекът. Очевидно се нуждаеше от пари, с които да се издържа извън сезона.

— Да, непременно ще го направя — увери го Номури. С приятелски поклон той се сбогува, след което запали колата си и започна тричасовото пътуване обратно към Токио, като продължаваше да се чуди защо Управлението му възложи задача, целяща да го накара да хареса повече мисията си.

— Наистина ли това не ви притеснява? — попита Джексън хората от щаба.

— Странен момент си избрал за размисъл, Роби — отбеляза висшестоящият военен. — Щом са толкова тъпи, че позволяват американски цивилни лица да бродят из страната им, нека се възползваме от това.

— Проникването им все още ме тревожи — подхвърли представителят на ВВС, като поглеждаше ту графиките за аеронавигация, ту спътниковите снимки. — Имаме добри… по дяволите, дори страхотни навигационни указания, обаче някой трябва да се погрижи за самолетите със системи за ранно предупреждение „Ауакс“, за да се получи нещо.