Том Клэнси - Дълг на честта

— Ще ни държите ли в течение?

— Съгласно закона — отвърна с усмивка съветникът по националната сигурност. Законодателството изискваше Конгресът да бъде уведомяван след осъществяването на „мръсни“ операции.

— Ами Президентското разпореждане? — Въпросното разпореждане, което водеше началото си от правителството на Форд, забраняваше на американските разузнавателни служби да извършват политически убийства.

— Не забравяйте Президентското решение. — Президентското решение в основата си представляваше указ, постановяващ, че законът означава онова, което президентът сметнеше, че означава. Накратко, всичко, което Райън предлагаше сега, технически погледнато, бе законно, стига Конгресът да е съгласен. Адски кофти начин да се ръководи страна, но при демокрациите беше така.

— Значи всичко е изпипано — отбеляза Трент.

— До съвършенство — съгласи се Фелоус и кимна.

Двамата конгресмени видяха, че домакинът им вдига телефона и натисна бутона за бързо избиране.

— Райън се обажда. Задвижете нещата.

Първият ход бе електронен. На фона на възмутените протести на главнокомандващия тихоокеанските сили три телевизионни екипа инсталираха камерите си на ръба на успоредните сухи докове, в които сега бяха „Ентърпрайс“ и „Джон Стенис“.

— Не ни е разрешено да ви покажем щетите по кърмата на двата кораба, но според осведомени източници положението е дори по-лошо, отколкото изглежда — казваха всички репортери с незначителни разлики. Когато включванията на живо приключиха, камерите се преместиха и бяха заснети още кадри със самолетоносачите, след което продължиха да снимат от другата страна на пристанището. Кадрите служеха само за фон и показваха корабите и корабостроителниците без никакви репортери пред тях. Тези ленти бяха предадени на специалист, който им направи цифров запис за по-нататъшна употреба.

— Тези два кораба се нуждаят от основен ремонт — отбеляза лаконично Ореза. Тонажът на всеки от тях поотделно беше по-голям от този на цялата американска брегова охрана, а онези от флота, колкото и умни да бяха, позволиха и двата да бъдат простреляни отзад. Запасният лейтенант почувства, че кръвното му налягане се покачва.

— Колко време е нужно, за да ги оправят? — попита Бъроус.

— Месеци. Много време. Към шест месеца… с което влизаме в сезона на тайфуните — осъзна Португалеца и му стана още по-притеснено. Като помисли повече, се почувства по-зле. Не го привличаше особено и мисълта, че ще бъде на остров, атакуван от морски пехотинци. Ето че седеше на възвишение в близост до установката с ракети земя-въздух, която със сигурност щеше да привлече огъня. Може би да продаде всичко за милионче в крайна сметка не бе толкова лоша идея. С такава сума можеше да си купи друго корабче, друга къща и да излиза на риболов от островчетата Флорида Кийс. — Знаеш ли, можеш да отлетиш, ако искаш.

— Защо, какъв е зорът?

Вече се печатеха и разлепваха предизборни плакати. Достъпният за всички канал на островната кабелна телевизионна мрежа обновяваше на няколко часа изявленията, представящи плановете за Сайпан. Ако не друго, то поне сега островът беше още по-спокоен. Японските туристи бяха необикновено вежливи, а повечето войници вече не бяха въоръжени. Военните камиони се използваха за пътни строежи. Войници посещаваха училищата за приятелски запознанства. Бяха спретнати две нови бейзболни игрища почти изцяло през нощта, създаде се нова лига. Говореше се, че два отбора от японската първа лига ще започнат пролетни тренировки на Сайпан, за което щеше да се наложи построяването на стадион и може би, шушукаха си сега хората, островът щеше да се сдобие със собствен отбор. Ореза предположи, че имаше някаква логика. Сайпан бе по-близо до Токио, отколкото Канзас сити до Ню Йорк. Не че местните жители бяха доволни от окупацията, но просто не виждаха спасение отникъде и като повечето хора, живеещи на такова място, те привикваха с нея. Японците силно се отклоняваха от приоритетите си, за да направят процеса възможно най-приятен.

През първата седмица ежедневно имаше протести. Ала японският главнокомандващ, генерал Арима, излизаше да посрещне всяка протестираща група, заобиколен от телевизионни камери, и канеше водачите им в кабинета си за приятелски разговор, който често се излъчваше пряко по телевизията. Сетне последваха по-засуканите отговори. Държавни служители и бизнесмени проведоха продължителна пресконференция, като доказаха с документи колко много пари са вложили в острова, показаха чрез графики промяната, настъпила благодарение на тях в местната икономика, и обещаха да направят още неща. Те не толкова премахнаха негодуванието, колкото го приеха с разбиране, обещавайки на всяка крачка да се съобразят с резултатите от задаващите се избори. „Ние също живеем тук — повтаряха непрекъснато те. — И ние живеем тук.“