Том Клэнси - Дълг на честта

— Молите ни да не правим нищо? — попита гневно Головко.

— Ние трябва да водим тази битка. Ако реагирате прекалено бързо, ще разтревожите Китай, както и Япония. — „Освен това — не можеше да добави Райън — какво можете да сторите?“ Руската армия бе в далеч по-лоша форма от американската. Те можеха само да изпратят още самолети в Източен Сибир. Придвижването на сухопътни войски за уплътняване на невзрачните редици на граничарите спокойно можеше да предизвика отговор от китайците. — Спътниците ви казват същото, което ние научаваме от нашите, Сергей. Китай не мобилизира войската си.

— Засега. — От тази единствена дума струеше жлъчност.

— Точно така. Засега. И ако изиграем картите си правилно, това няма да се случи. — Райън направи пауза. — Някаква нова информация за ракетите?

— Поставили сме няколко места под наблюдение — съобщи Головко. — Потвърди се, че ракетите в Йошинобу се използват за мирни цели. Вероятно служат като прикритие за военни опити, ала нищо повече. Специалистите ми са напълно сигурни.

— Не е ли страхотно, че могат да са толкова уверени?

— Какво смятате да правите, Джак? — попита направо председателят на руската Служба за външно разузнаване.

— Дори в момента, докато двамата говорим, Сергей Николаич, ние им повтаряме, че тяхната окупация на островите е неприемлива. — Джак млъкна, за да си поеме въздух, и си напомни, че независимо дали му харесва или не, трябва да се довери на този човек. — И ако те не ги напуснат сами, ще намерим начин да ги принудим.

— Но как? — настояваше руснакът, като разглеждаше оценките, изготвени от военни експерти в близкото Министерство на отбраната.

— Преди десет-петнайсет години казвахте ли на политическите си шефове, че заслужаваме да се страхувате от нас?

— Точно както вие говорехте за нас — потвърди Головко.

— Сега имаме повече късмет. Те не се страхуват от нас. Мислят си, че вече са спечелили. В момента не мога да ви кажа повече. Може би утре — предположи Джак. — Засега ви изпращам инструкции, които да предадете на хората си.

— Ще бъде сторено — обеща Сергей.

— Правителството ми ще зачете желанието на хората от всичките острови — повтори посланикът, след което прибави нова клауза: — Може би сме склонни да обсъдим различен статут за Гуам спрямо остатъка от Марианския архипелаг. Американските интереси към този остров датират отпреди близо сто години — призна той за първи път.

Адлер прие думите му невъзмутимо, както го изискваше протоколът.

— Господин посланик, хората на всички тези острови са американски граждани. Такива са по свой избор.

— И отново ще имат възможността да покажат избора си. Нима позицията на вашето правителство е, че самоопределяне се позволява само веднъж? Това ми се струва доста странно за страна с традиции, позволявали лесна имиграция и също така емиграция. Както отбелязах вече, с готовност ще разрешим двойно поданство на онези местни жители, които предпочитат да запазят американските си паспорти. Ще компенсираме стойността на собствеността им, в случай че решат да заминат и… — Останалата част от изказването му бе същата.

Адлер си помисли, че многото пъти, в които беше наблюдавал или участвал в дипломатически разговори, те винаги съчетаваха най-лошите страни на това да обясняваш нещо на невръстно дете и да говориш със свекърва си. Бяха глупави. Отегчителни. Вбесяващи. Но бяха и необходими. Преди миг Япония им отстъпи нещо. Не го очакваха. Кук измъкна тази информация преди седмица от Нагумо, ала сега въпросът се постави открито. Това беше хубавата новина. Лошото бе, че от него сега се очакваше да предложи нещо в замяна. Правилата на дипломатическите преговори се основаваха на компромиса. Никога не получаваш всичко, което ти се иска, както и никога не даваш на другия всичко, което той иска. Проблемът беше, че в дипломацията се приемаше за дадено, че никоя от двете страни няма да бъде принудена да се откаже от нещо, имащо първостепенно значение, и че те разбират кои са нещата с такова значение. Много често обаче не бе така и тогава дипломацията беше обречена на провал за голямо разочарование на онези, които погрешно вярват, че войните винаги стават заради некадърни дипломати. Много по-често те ставаха в резултат на национални интереси, които са толкова несъвместими, че компромис е просто невъзможен. И ето че сега посланикът очакваше Адлер да отстъпи поне малко.

— От свое име трябва да кажа, че съм много доволен, че признавате безусловните права на хората на Гуам да останат американски граждани. Радва ме също фактът, че страната ви спази традицията жителите на северните Мариански острови сами да решат съдбата си. Можете ли да ме уверите, че ще се съобразите с резултатите от изборите?