Том Клэнси - Дълг на честта

— Ето ни, сър. — Главният сонарен оператор отбеляза мястото на екрана си с пастелен молив.

Капитанът се опита да не изглежда разочарован. Все пак „Тенеси“ плаваше е двадесет възла и сонарната група беше едва на хиляда метра през няколкото секунди, нужни за теста.

— Никой не е напълно невидим, сър — изтъкна лейтенант Шоу.

— Върнете ни на основния курс. Ще опитаме пак с петнадесет възла. — После се обърна към шефа на хидроакустиците: — Сложете опитен човек на записващата апаратура. Хайде, да открием какво дрънчи отзад. — Десет минути по-късно „Тенеси“ започна нова проверка на издавания от самата нея шум.

— Ще се съсредоточим само върху властта, Джак. Според мен времето работи за тях, не за нас. — Не че на адмирал Джексън това му харесваше. Изглежда, нямаше друг начин и тази война щеше да следва мотото: бъди какъвто си и наложи своите правила.

— Може и да си прав за политическата страна. Те искат да проведат изборите скоро и изглеждат ужасно самоуверени…

— Не си ли чул? Те прехвърлят цивилни на островите под пълна пара. Защо го правят ли? Смятам, че всички те моментално ще станат местни жители и до един ще гласуват с „ja“ 48 48 Да (нем.). — Б.пр. за този Anschluss 49 49 Анексиране (нем.). — Б.пр. . Нашите приятели е телефона виждат летището: Полетите дотам пооредяха, обаче погледни цифрите. На острова вероятно има петнадесет хиляди войници. Всичките могат да гласуват. Прибави японските туристи, които вече са там, и тези, които долетяха сега, и това ти стига, момче.

Съветникът по националната сигурност трепна.

— Съвсем просто, нали?

— Спомням си времето, когато прокараха декрета за правото на глас. Смяташе се за голяма работа в Мисисипи, когато бях дете. Не си ли възхитен от начина, по който хората могат да използват закона в своя полза?

— Тази война определено е цивилизована, нали? — „Никой не е твърдял, че са глупави“ — каза си Джак. Резултатите от изборите щяха да са фалшиви, но на практика те трябваше само да размътят водата. Използването на сила изискваше ясни мотиви. Значи преговорите бяха част от тактиката на отлагане. Противниковата страна продължаваше да определя правилата на играта. Америка още нямаше стратегия за действие.

— Именно това трябва да променим.

— Как?

Джексън му подаде една папка.

— Ето от каква информация се нуждая.

„Муцу“ разполагаше със сателитни връзки, които включваха и телевизия, сигнала за която можеше да получава от флотската централа в Йокохама чрез спътник. „Красива гледка наистина“ — помисли си адмирал Сато. Колко мило от страна на Си Ен Ен, че му я предоставяше. „Ентърпрайс“ имаше три разрушени винта, четвъртият пък бе видимо повреден. Два от двигателите на „Джон Стенис“ вече бяха махнати, третият очевидно не можеше да се поправи, а четвъртият за съжаление изглеждаше непокътнат. Онова, което не се виждаше, бяха вътрешните повреди. Докато той гледаше, едно от огромните манганово-бронзови витла беше извадено от втория кораб, след което се приближи друг кран, вероятно за да измъкне част от външния двигател на десния борд, както предположи инженерният техник на разрушителя.

— Пет месеца — каза той гласно, а после чу преценката на репортерката, която за щастие цитираше мнението на някакъв неназован работник от корабостроителницата, че ще бъдат шест.

— Така мислят и в щаба.

— Не могат да ни победят с разрушители и кръстосвачи — изтъкна командирът на „Муцу“. — Но дали ще изтеглят двата си самолетоносача от Индийския океан?

— Не и ако нашите приятели продължат да ги притискат. Освен това — продължи Сато по-тихо — два самолетоносача не са достатъчни срещу стоте изтребителя на Гуам и Сайпан, които може да станат повече, ако поискам, както вероятно ще направя. На практика вече имаме политически конфликт.

— Ами подводниците им? — запита доста изнервено командирът на разрушителя.

— И защо да не можем? — настоя Джоунс.

— Свърши се с неограниченото воюване — отговори му командващият тихоокеанските подводници.

— Преди се получи.

— Тогава нямаха ядрени оръжия — възрази капитан Чембърс.

— А! — „До това опира всичко“ — призна Джоунс пред себе си. — Имаме ли вече план?

— Засега да ги държим на разстояние от нас — рече Манкузо. Не беше точно онзи вид мисия, която би предизвикала трепет у Честър Нимиц, ала трябваше да започнат отнякъде. — Какво имаш да ми казваш?

— Засякох на два пъти подводници, които се подадоха за въздух на изток от островите. Нищо достатъчно сериозно, за да започнем преследване, но така или иначе не вярвам, че ще изпратим там патрулни самолети. Военните от сонарната наблюдателна система обаче работят под пълна пара. Нищо няма да се мушне незабелязано покрай нас. — Той замълча. — Още нещо. Мярнах веднъж — „мярнах“ бе по-несигурно от „засякох“ — някого близо до крайбрежието на Орегон.